Паула

Тук всички те наричат малката. Сигурно е заради лицето ти на ученичка и дългата коса, която сестрите връзват на плитка. Поискаха позволение на Ернесто да те подстрижат — трудно се поддържа такава коса чиста и сресана, но още не са го сторили, жал им е, защото я смятат за най-красивото нещо в теб, тъй като още не са виждали очите ти отворени. Струва ми се, че донякъде са влюбени в съпруга ти, трогнати са от толкова любов, гледат го надвесен над леглото ти, шепнейки ти нещо, сякаш го чуваш, и биха искали да са обичани така. Ернесто сваля сакото си и с него докосва безжизнените ти ръце — пипни го, Паула, това съм аз, — ти казва — любимото ти сако, не го ли познаваш? Записал е свои тайни послания и ти поставя слушалки, за да чуваш гласа му, когато си сама; носи памук, напоен с одеколона му, и го оставя под възглавницата ти, за да може да вдъхваш миризмата му. Нас, жените от нашия род, любовта ни връхлита като буря, така е било с майка ми и чичо Рамон, с теб и Ернесто, с мен и Уили и предполагам, че това ще продължи и с внучките и правнучките, които ще се родят. На една Нова година, когато вече живеех с Уили в Калифорния, ти се обадих по телефона, за да те прегърна от разстояние, за да обобщя старата година и да те попитам какво си си пожелала за 1988, която започваше. „Искам другар, любов като твоята“, ми отговори ти без колебание. Само четирийсет и осем часа след това ми се обади, силно развълнувана.