Нежен вихър

След като и последната чиния бе прибрана, двамата се върнаха отново на масата. Шарис донесе и чайника с кафето. Лукас отказа да пие и взе от полицата бутилка и чаша.

Шарис се намръщи.

— Често ли прибягваш до това? — попита тя плахо, вперила поглед в уискито.

— Държа да те уверя, че не съм пияница, ако това ти минава през ума.

— Извинявай. — Шарис сведе очи, засрамена от собствената си дързост. — Въпросът ми е нахален.

— Имаш право да знаеш.

Очите й отново срещнаха неговите.

— Тогава готов ли си вече да ми разкажеш за себе си?

Той се облегна назад замислен с чаша уиски в ръка.

— Родени сме, аз и брат ми, в Сейнт Луис. Фамилията на майка ми е от знатните семейства в града. Тя почина и след това баща ни, Джак, не искаше вече да има нищо общо с роднините й. Доведе ни тук, в Аризона. Привличаше го златото и възможността да натрупа свое богатство.

— Бил е златотърсач? — изненада се Шарис, макар да знаеше, че няма на какво да се учудва. Златото бе привлякло хиляди мъже на запад още в началото на 50-те години.

Лукас кимна.

— Брат ми и аз бяхме настанени в пансион в Тусон, докато той търсеше злато в планините наоколо. Лошото бе, че намери. Голям залеж, който доведе до гибелта му. Това стана през шестдесет и шеста.

— Искаш да кажеш, че е бил убит?

— Убиха го заради златния залеж — кимна той.

— Залежът е трябвало да остане за вас, момчетата, нали?

— По право — да, затова трябваше да се отърват и от нас.

Беше смаяна от това колко спокойно изрече той всичко това.

— Какво направихте?

— Побягнахме от града. — Лукас погледна настрана и продължи: — Слоун, мъжът, който застреля баща ни, бе по петите ни, за да приключи с тази работа.

— Господи! Що за чудовище? Да преследва деца. Едва ли си бил на повече от единадесет-дванадесет по онова време.

— Всъщност на десет — уточни той мрачно. — Беше наемен убиец, мъж, който убива за пари и не пита защо. Тук, на запад, има доста такива типове.

— Успяхте ли да му избягате?

— Не съвсем. Той стреля по нас и брат ми полетя надолу по скалистата урва. Тъй като Слоун бе съвсем близо, нямаше начин да се опитам да му помогна. Продължих да яздя напред. Когато най-сетне се изплъзнах на Слоун, се оказа, че съм се загубил. Трябваха ми няколко дни, за да открия мястото, където падна Слейд, но от него вече нямаше и следа. Не ми оставаше друго, освен да се отправя към Сейнт Луис, с надеждата и той да е сторил същото.

— Откри ли го там?

— Въобще не се появи. — Последва тишина. — Останах в Сейнт Луис при една леля, като все мислех, че Слейд е мъртъв. Минаха много години, докато той най-после ме намери.

— Защо е чакал толкова дълго?

— Получил нещо като амнезия. Спомнял си ясно доста неща, но не се сещал, че имаме роднини в Сейнт Луис, нито какво е станало с мен. Не знаел дали съм жив, или мъртъв, нито откъде да започне да ме издирва. А и съществувал проблемът със Слоун — налагало се да избягва градовете от страх да не попадне на него.