За Япония — като за Япония

В нашите източни европейски страни както и у нас страшно много труд и усилия хвърляме да постигнем няколко най-общи и важни идеологически цели, които могат да бъдат формулирани примерно така:

— всичко за човека, за неговото благо и щастие;

— личността се реализира както чрез своите индивидуални постижения, тъй и чрез постиженията на своя колектив;

— колективът е мястото, където човек се развива и обогатява своите добродетели — чувството на колективизъм е чувство на държавнически усет, на отношение към обществото. Съвсем отделен въпрос е колко малко сме постигнали в това отношение.

Колкото и да е странно, последните две задачи в Япония са вече решени. Чрез тях Япония по своему се опитва да реши и първата задача — за човека. Ала пак повтарям — не като индивидуалност, която да е, както ние казваме, „хармонична, всестранно развита, духовно пълноценна“, а като част от колектива. Точно такава част, каквато му трябва на колектива, за да функционира, но не като личност — хармонична, всестранна, отговорна за всичко, а именно като колектив… В тая проста, малка на пръв поглед разлика се крият много непонятни за нас представи за добро и лошо, за умно и глупаво, за разумно и неразумно, които объркват и нашата мярка за Япония. Те често вземат шапката и я обуват вместо обувката, и обувката слагат вместо шапка и ни довеждат най-често да казваме: — Абе, Япония ли? Азия е това, недостъпна за европееца е нейната психика.

И което е вярно, вярно е — за нашата доста индивидуалистична, европейска психика, не говоря само за грубия индивидуализъм, Япония е наистина странна, непонятна, скрита зад маската и кимоното така, че ние трудно, а и най-често никак — не успяваме да надникнем…

Кой например е формирал това държавническо чувство у японеца? Откъде иде то, откога? Как е станало възможно той да е готов всеки момент да се откаже от себе си, текме да си удари, да подчини своя интерес на държавния, на общия, да се бодне с игла, под ноктите си да човърка, с чекийка да се кълца парче по парче за държавата н фирмата, в която работи, в огън да е готов да нзгори, ако топлината на немощното му тяло ще стопли фирмата…

Мисля, че вероятната причина трябва да се търси в няколко посоки. Една от тях е историята… Япония е древна страна. Не по-древна, разбира се, от Китай, ала и с не по-малки амбиции от него — и тя да пободе своето знаме на най-високата точка нз земята. Ние имаме по-малко доказателства за тази скрита азиатска амбиция, ала доста категорични. Нека оставим на историците феодалните времена на Япония, да вземем нейното развитие през последните 50–100 години, тогава, когато за пръв път Япония усети и силата си, и ужаса на поражението. Япония влезе във II-та световна война с вече изградено чувство за държавност, японецът — с вече определено чувство за принадлежност към своята държава. Религията, изглежда, беше направила тези чувства да са силни, ала те не бяха достатъчно укрепнали, след като Япония преживя с изключителен ужас и драматизъм своето поражение във войната. Колко японски офицери се самоубиха, правейки си прочутото японско харакири. Някой да знае друга армия, друг народ, друго офицерство, което така масово да се е самоунищожавало, просто защото се е срамувало, защото не е могло да понесе поражението? Като ония съсели, които станали повече от храната си, повече отколкото са нужни на природата, развиват под опашката си една жлеза, тя увеличава температурата на тялото и единствено спасение става водата — самоубийството. Тези единствени животни-самоубийци отиват да се давят и се давят дотогава, докато станат толкова, колкото на майката-природа е потребно… Човекът никога не е имал съзнанието, че е излишен. Още по-малко — японците. А и не са имали причини да мислят така. Но те също се самоубиваха — стотици, хиляди намериха за необходимо да спасят воинската си чест, поруганата чест на Япония чрез прорязване на корема, чрез неистовото вбиване на желязото в плътта, като едно страшно самонаказание за неизпълнена дума и чест пред майката Япония. Ала, за да посегнеш така на живота си, за да стане това посягане масово — това означава, че имаш чувство за чест, че то е вече готово у тебе — отгледано в люлката на далечни традиции, за които ние — цивилизованите европейци, или не сме достатъчно знаели, или не са ни достатъчно интересували.