Ето Човека!

Веднъж, римски легионери го спряха и запитаха с подигравателна вежливост има ли близки, при които да го заведат. Заговориха го на примитивен арамейски и останаха изненадани, когато той им отвърна със странен акцент на латински, по-чист от езика, който говореха те.

Запитаха го дали е равин или книжник. Каза им, че не е нито едното нито другото.

Старшият на легионерите му предложи малко изсушено месо и вино. Той изяде месото и помоли за вода. Дадоха му.

Легионерите бяха част от пътен патрул, който минаваше по тези места веднъж месечно. Това бяха яки мъже с потъмнели от слънцето, гладко избръснати лица. Носеха изплетени от кожа и покрити с мръсни петна ризници и сандали, железни шлемове и къси мечове, затъкнати в ножници.

Стояха около него, облени в светлината на залязващото слънце и го разглеждаха с безпокойство. Старшият, който се отличаваше по металическия нагръдник, дългия до земята плащ и затъкнатото в шлема перо, го попита с мек глас как се казва.

Лудият се замисли за миг, докато устните му помръдваха, сякаш се мъчеше да си припомни името.

— Карл — отвърна той бавно, с глас изпълнен със съмнение. Звучеше по-скоро като предположение.

— Прилича на римско име — каза един от легионерите.

— Или може би гръцко — добави друг. — Доста гърци се навъртат наоколо.