Сега и във времето
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Time and Again #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Бистра Андреева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сега и във времето». Краткое содержание книги:
Много са въпросите, които си задава тя за този неочакван и вълнуващ гост. Но най-важният въпрос е — има ли нещо по-абсурдно от това, да се влюбиш в мъж от бъдещето? Скоро Либи и Кейлъб откриват, че силата на любовта може да преодолее дори времето…
— Когато се върна в къщи — подзе Кал бавно, — често ще се сещам за теб.
Дали наистина щеше да го направи? Тя се зазяпа във водата и в отражението на светлината върху нея. Пожела си това да няма значение за нея.
— Може би някога ще се върнеш отново.
— Някога. — Той си играеше с пръстите й. Ала когато се върнеше, от нея щеше да е останал само духът й. Жена, която бе съществувала само в един отрязък от времето. Жената, която го бе накарала да пожелае невъзможното. — Ще ти домъчнее ли за мен?
— Нямам представа. — Но продължаваше да не отдръпва ръката си от неговата, защото съзнаваше, че щеше да й е мъчно за него повече от поносимото.
— Мисля, че ще ти липсвам. — Кал бе забравил кораба, въпросите, бъдещето си и сега мислеше само за нея. Започна да вплита в косата й цветята, които беше набрал.
— Кръщавали са звезди, луни и цели галактики на различни богини. Защото са били добри, силни и загадъчни. Простосмъртните никога няма да могат да ги достигнат.
— Повечето култури имат своя собствена историческа вяра в митологията. — Либи прочисти гърлото си и започна да мачка крачолите на панталона си. — Древните астрономи…
Той извърна лицето й към своето.
— Аз не говоря за митовете. Въпреки че ти самата приличаш на митична фея с тези цветя в косата си. — Кал нежно докосна едно от цветчетата, което се намираше близо до бузата й.
Този мъж беше опасен. Почувства го инстинктивно. Той можеше да се смее като дявол и същевременно да рецитира поезия с мек, кадифен глас. Цветът на очите му бе син, мечтателно тъмносин, като на небето точно преди залез. Тя не вярваше, че бе от онези жени, които могат да загубят ума си само при вида на едни мъжки очи. Не й се искаше да е такава.
— Трябва да се връщам. Чака ме още много работа.
— Ти работиш прекалено много. — Либи се извърна настрана и се усмихна. Това го учуди. — Нещо нередно ли казах?
Неспокойна, по-скоро защо го я беше яд на самата себе си, отколкото на него, тя вдигна рамене.
— Не, просто винаги ще се намери някой, който да ми го напомни. Понякога дори си го казвам сама.
— Това не е престъпление, нали така?
Либи се разсмя, защото въпросът му прозвуча толкова искрено.
— Не, все още не е. Както и да е, трябва да ставам.
— Нали не е престъпление да си вземеш един ден почивка.
— Да, не.
— Не е достатъчно. Защо да не го наречем „Време за Милър“? — При зачудения й вид Кал разпери ръце. — Нали знаеш, като на рекламата.
— О, да. Сетих се. — Обхванала с една ръка сгънатото си коляно, тя се взря в него. Странен човек. Първо рецитира поезия, после се позовава на реклама за бира. — Всеки път, когато те погледна. Хорнблоуър, се чудя дали си истински.
— Да, съвсем истински съм. — Той се протегна и се загледа в небето. Усещаше хладната и мека трева под себе си, а вятърът продължаваше да си играе с клоните на дърветата. — Какво виждаш там горе?
Либи също повдигна глава.
— Небето. Синьото, благодарение на Бога, небе с един-два облака, които привечер ще се разнесат.
— Никога ли не си се чудила какво има там, освен нея?
— Освен кое?
— Освен необятната синева. — С полупритворени очи Кал си представи безкрайната звездна шир, чистата космическа чернота и идеалната симетрия на обикалящите по орбитите си луни и планети. — Не си ли си мислила за различните недостъпни за човечеството светове?
— Не. — Единственото, което виждаше, беше дъгообразната синева между върховете на планината. — Сигурно поради естеството на работата ми. По-скоро си мисля за световете, които са съществували преди. Професията ми ме кара да приковавам краката и погледа си към земята.
— Но ако светът продължи да съществува, човек трябва да гледа към звездите. — Хвана сам себе си в лъжа. Какъв смисъл имаше да се поти за нещо, което едва ли щеше да го има по-нататък? Колко странно бе, че той гледаше постоянно напред, а тя изцяло бе обсебена от миналото, когато двамата имаха този общ миг заедно.
— Какви филми и музика? — внезапно попита Кал. Либи поклати глава. Очевидно в мислите му нямаше никакъв ред. — Одеве ми каза, че за развлечение обичаш да гледаш филми и да слушаш музика. Какви харесваш?
— Всякакви. И добри, и лоши. Аз съм човек, който лесно може да се забавлява.
— Кой ти е любимият филм?
— Труден въпрос. — Очите му бяха така настойчиви и искрени, че тя избра първия, който й хрумна. — „Казабланка“
Хареса му думата и начина, по който я произнесе.
— За какво се разказва?