Уайнсбърг, Охайо
- Автор: Андерсън Шъруд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уайнсбърг, Охайо». Краткое содержание книги:
Това събитие тласна мислите му в нова насока. Сега вече не тръгваше в гората без прашка и с часове се мереше по въображаеми зверчета, спотаили се сред кафявата шума на дърветата. Мислите за напиращата зрелост го изоставиха и той бе доволен да се чувства момче с момчешки стремежи.
Беше събота, тъкмо се готвеше да поеме из горите с прашка в джоба и торбичка за орехи през рамо, когато дядо му го спря. В очите на стареца гореше оня напрегнат, сериозен взор, който винаги плашеше Дейвид. В такива случаи Джеси Бентли не гледаше направо, погледът му колебливо бягаше встрани, сякаш не се спираше на нищо. Като че невидима завеса се спускаше пред стария човек и го откъсваше от света.
— Искам да дойдеш с мен — кратко рече той, очите му се плъзнаха над главата на момчето и извисиха нагоре. — Днес ни предстои нещо важно. Ако искаш, вземи си торбичката за орехи. Няма значение, и без това ще отидем в гората.
Джеси и Дейвид тръгнаха със стария файтон, теглен от бялото конче. Дълго пътуваха в мълчание, после спряха край едно поле, където стадо овце кротко пасеше. Сред овцете подтичваше малко агънце, родено сравнително късно, Дейвид и дядо му го хванаха, вързаха здраво краката му и то заприлича на малка бяла топка. Потеглиха отново и Джеси остави Дейвид да прегърне агнето.
— Вчера го забелязах и веднага ме подсети за нещо, което отдавна исках да направя — рече старецът и отново очите му зашариха над главата на момчето с оня блуждаещ и несигурен поглед.
Въодушевлението, обхванало стария фермер след богатата и плодоносна беритба, се смени с друго настроение. От дълго време Джеси ходеше смирено и се молеше. Нощем почна пак да се разхожда сам с мисли за бога, пак взе да търси връзка между себе си и героите от древни времена. Коленичеше на мократа трева под звездното небе и извисяваше глас в молитва. Както хората, чиито съдби изпълваха страниците на Библията, и той бе решил да направи жертвоприношение пред бога.
— Господ ми даде тая богата реколта, той ми прати момчето на име Дейвид — говореше си той шепнешком. — Сигурно трябваше да сторя това отдавна.
Съжаляваше, че тази мисъл не му бе хрумнала още преди да се роди дъщеря му Луиз и вярваше, че сега, след като издигне на закътано място сред гората жертвена клада и поднесе в жертва малко агне, господ ще му се яви и ще му изпрати своето знамение.
Колкото повече мислеше за жертвоотдаването, толкова повече мислеше за Дейвид и като че страстното му себелюбие взе отчасти да замира.
— Време е момчето да се замисли за своето бъдеще и божията поличба ще бъде за него — реши старецът. — Бог ще му начертае пътя. Той ще ми подскаже какво място е отредил за Дейвид в живота и кога момчето ще поеме своя друм по широкия свят. Редно е момчето да присъства. Ако имам късмет и ми се яви ангел небесен, Дейвид ще види славата и величието на господа, когато се показва пред човека. И това ще го направи верен божи служител.
Джеси и Дейвид препускаха мълчаливо по пътя, докато стигнаха същото място, дето преди време старецът бе призовал бога и бе изплашил внука си. Утрото бе ведро и ясно, но изневиделица задуха студен вятър и облаци притулиха слънцето. Щом зърна мястото, на което бяха идвали преди, Дейвид се разтрепера от ужас, а когато спряха до мостчето над потока, който тичаше забързано между дърветата, дощя му се да рипне от файтона и да побегне.
Какви ли не планове за бягство преминаха през главата му, но въпреки всичко последва Джеси, който се прехвърли през оградата и пое през гората.
— Глупаво е да се боя. Нищо не може да се случи — мислеше си момчето, притиснало агънцето до себе си. Сякаш безпомощността на малкото животинче, което прегръщаше в ръце, му вдъхваше смелост. Чувстваше учестените удари на сърчицето му и налагаше на своето сърце да не лупа така диво. Крачейки бързо след дядо си, той развърза въженцето, дето пристягаше четирите крака на агнето.
— Ако нещо се случи, ще бягаме заедно! — реши той.
Навътре в гората — бяха се отдалечили доста от пътя — Джеси спря сред една просека, откъдето нагоре по рекичката почваше неголямо сечище, обрасло с ниски храсталаци. Без да продума, той събра набързо купчина сухи съчки и ги запали. Момчето приседна на земята с агнето в ръце. Фантазията му съзираше скрит смисъл във всеки жест на стареца и с всеки миг уплахата му нарастваше.