Мисис Далауей
- Автор: Улф Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
Вероятно атеист по убеждение, той все пак понякога бива връхлитан от моменти на особена екзалтация. За нас външният свят е плод на нашето въображение, мисли си той; на нашето желание за утеха, за разтуха, за нещо по-различно от тези нещастни пигмеи, от тези слабовати, грозни, малодушни мъже и жени. Но щом може да си я представи, то тогава тя в известен смисъл съществува, мисли си той и следвайки своя път, загледан в небето и клоните, бързо-бързо им придава качествата на жена; изненадан, вижда как те стават сериозни; как когато ги разлюлее ветрецът, мрачно потръпват и величествено се отърсват от листата, милосърдието, съчувствието, опрощението, а после, втурвайки се разгулно нагоре, изгубват своята благочестивост.
Ето такива видения предлагат на самотния пътник истински рогове на изобилието, пълни с плодове, или му шепнат в ушите като сирени, които се люшкат — появяват се, изчезват — сред зелените вълни, или го шибат през лицето като букети от рози, или изплуват на повърхността като бледи лица, които рибарите се опитват да уловят и измъкнат от придошлата вода.
Ето такива видения безспирно се реят над действителното, съпровождат го, изпреварват го; често завладяват самотния пътник и му отнемат усета за земното, желанието да се завърне, а в замяна го даряват с пълен покой, сякаш (така си мисли той, препускайки на коня си по горската пътека) цялата тази треска, животът, е самата простота; и хиляди неща, слети в едно; и тази фигура от клони и небе е изникнала от развълнуваното море (той е вече възрастен, минава петдесетте), като изсмукана от вълните, за да разпръсне с величествените си ръце състрадание, съчувствие, опрощение.
Не искам никога вече да седя под светлината на лампа, мисли си той; във всекидневна стая; не искам да дочитам книгата си, да изтърсвам пепелта от лулата си, да звъня на мисис Търнър, за да разтреби масата. Искам да вървя право към тази огромна фигура, която с едно тръсване на главата си ще ме възкачи върху своите знамена, за да изчезна в нищото както всичко останало. Ето такива са виденията. Самотният пътник скоро напуща гората. Възрастна жена с развята бяла престилка, вдигнала нагоре ръце, за да заслони очите си, се приближава до портата — (вероятно го чака да се завърне; изглежда, че тя (колко е силна в своята немощ) търси блудния си син — готова е пустинята да преброди заради него; дири погубения конник; тя е самото олицетворение на майката, чиито синове са паднали в битките по света. Има нещо зловещо в тази вечер, когато самотният пътник язди по селската улица, където жените стоят прави и плетат, а мъжете копаят в градините си; фигурите са неподвижни, сякаш някаква зла съдба, която им е известна и те я чакат без страх, се готви всеки момент да ги помете, да ги унищожи напълно.
Вътре в къщата, сред обичайните неща — бюфета, масата, мушкатото върху перваза на прозореца — фигурата на хазайката, която се навежда да вдигне покривката, се смекчава от светлината — прелестен символ, когото не смеем да прегърнем само поради мисълта за студенината между хората. Тя взема мармалда, прибира го в бюфета.
— Искате ли още нещо, сър?
Но към кого отправя отговора си самотният пътник?
И така, старата бавачка плетеше ли, плетеше над заспалото дете в Риджънтс Парк. Питър Уолш хъркаше ли, хъркаше. Изведнъж той рязко се събуди и си помисли: гибелта на една душа.
— Боже, боже! — възкликна на глас, протегна се и отвори очи. — Гибелта на една душа.
Думите бяха свързани с някаква сцена, с някаква стая, с някакъв минал момент, който той бе сънувал. Малко по малко нещата се изясниха: сцената, стаята, миналото, което той бе сънувал.
Това стана в Бъртън през онова лято, в началото на деветдесетте годили, когато той бе така пламенно влюбен в Клариса. Около масата имаше много хора, бяха си изпили чая и сега приказваха и се смееха; стаята, окъпана в жълта светлина, бе изпълнена с цигарен дим. Говореха за някакъв мъж, който се оженил за прислужницата си, съсед по имение, не помнеше името му. Ожоенил се за прислужницата си и я довел в Бъртън да им я представи — било ужасно. Тя изглеждала много смешно, натруфена „като папагал“, каза Клариса, която я имитираше, и не престана да говори. Приказваше, приказваше. Имитираше я. После някой, Сали Ситън, попита дали ще си променят отношението към нея, ако энаят, че преди да се ожени, е имала дете? (В ония дни се смяташе за голяма дързост да кажеш такова нещо в смесена компания.) Той и сега сякаш видя как Клариса стана аленочервена, някак се стегна и изрече: „О, аз не бих разменила и дума повече с нея!“ Което разтърси цялата компания около масата.