Червения дракон

— Госпожа Лийдс.

— Точно така.

— Интересно — промълви Греъм.

— Не е интересно. Сто на сто това вече ви е хрумнало.

— Мина ми през ума.

— Значи дойдохте да ме поразгледате. Да освежите нюха си. Защо не подушихте себе си?

— Искам мнението ви.

— В момента нямам мнение.

— Когато го имате, бих искал да го чуя.

— Може ли да задържа папката?

— Още не съм решил — каза Греъм.

— Защо липсват описания на дворовете? Имаме фронтален изглед от къщите, архитектурните планове, скици на стаите, в които са извършени убийствата. Но за външната обстановка не се споменава почти нищо. Как изглеждат дворовете?

— Просторни, оградени с живи плетове. Защо?

— Защото, мой скъпи Уил, ако този странник действително има слабост към пълнолунието, той вероятно би поискал да излезе навън и да му се наслади. Още преди да се е почистил, нали разбирате? Виждали ли сте как изглежда кръвта на лунна светлина, Уил? Съвсем черна. Но запазва характерния си блясък. Ако човек се е съблякъл гол, уединението на открито би му доставило удоволствие. Все пак трябва да се съобразяваме със съседите, не мислите ли?

— Смятате, че и дворът има значение при избора на жертвите?

— О, да. Ще има още жертви, разбира се. Оставете ми тази папка, Уил. Ще я проуча най-внимателно. Когато материалите се понатрупат, бих се запознал и с тях. Можете да ми позвъните. В редките случаи, когато ми се налага да разговарям с адвоката си, ми носят телефон в килията. Отначало ме свързваха чрез централата, но ме подслушваха, разбира се. Ще ми дадете ли номера на домашния си телефон?

— Не.

— Знаете ли как ме заловихте, Уил?

— Сбогом, доктор Лектър. Отгоре на папката е телефонният номер, на който можете да ми оставяте съобщенията си.

Греъм стана и си тръгна.

— Знаете ли как ме заловихте?

Вече извън полезрението на доктор Лектър, Греъм ускори крачка и се насочи към стоманената врата. Миг преди тя да се затръшне зад гърба му, прокънтяха последните думи на доктор Лектър:

— Заловихте ме, защото си приличаме.

Усещаше се изтръпнал и същевременно с ужас очакваше да премине това чувство. Свел глава към гърдите си и глух за всичко наоколо, той чуваше единствено плисъка на кръвта в жилите си, сякаш някъде дълбоко в него глухо плющяха невидими криле. Пътят до улицата изглеждаше кратък. В края на краищата това е само една обикновена сграда! Само пет врати деляха килията на Лектър от свободния свят. Греъм не можеше да се отърси от усещането, че докторът е с него. Излезе на улицата, спря и се огледа. Искаше да е сигурен, че е сам.

От колата до отсрещния тротоар Фреди Лаундс направи чудесна снимка на Греъм, застанал в профил под каменния надпис „Щатска болница за психически болни престъпници“.

„Националният сплетник“ така оряза снимката, че от надписа се четяха само последните три думи.