Камъкът отвътре
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъкът отвътре». Краткое содержание книги:
Тя поклати глава.
— Не. Беше един от младите офицери. Кавалерът ми за вечерта. Лейтенант Бахман. Той се опита…
Толонен се наведе напред, лицето му се промени: изведнъж стана сериозно, неумолимо.
— Какво? Какво се опита?
За миг тя отмести поглед, зачуди се как се е стигнало дотук; защо беше позволила нещата да излязат извън контрол.
— Той се опита да ме целуне, татко. Въпреки нежеланието ми. Той… беше настоятелен.
Баща й се отпусна назад, възмущението и гневът на лицето му се увеличиха.
— Бахман, казваш? Синът на полковник Бахман?
— Да, татко. Но моля те… чуй ме. Виждаш ли, аз го нараних. Нараних го лошо.
— Лошо? Колко лошо?
Тя преглътна.
— Мисля, че едва не го убих. Ако Анна не ме беше извикала…
Той присви очи, после поклати глава.
— Искаш да кажеш, че едва не си убила човек само защото той е искал да те целуне?
— Не беше точно така, татко. Той… беше ужасен. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сякаш той имаше правото… — потръпна, сведе очи и разбра, че е свила и двата си юмрука. — Дори и така да е, накрая го провокирах. Накарах го да се бие с мене. Можех да си тръгна, но не го направих. Не знам защо… Аз… — млъкна и пак погледна към баща си. — Разбираш ли, татко? Нещо се счупи в мене. Нещо…
За миг той се взря в нея, след това кимна. Сега гласът му беше мек, почти шепот.
— Разбирам, любов моя. Такива сме, нали? Чупливи. Както оня път, когато убих Леман в Камарата. И тогава беше така. Сякаш нямах друг избор. Сякаш бях изгубил контрол.
За момент двамата замълчаха, втренчени един в друг. После Толонен потръпна леко, извърна поглед и го фиксира върху папката пред себе си.
— Разбирам, че ще оживее?
— Да.
Той отново вдигна очи, на лицето му беше изписана странна гордост.
— И какво му направи? Изрита го в топките? Счупи му носа?
— Де да беше толкова просто. Аз… — тя поклати глава, изведнъж изгубила търпение към себе си. — В този момент дори не бях ядосана. Сякаш… сякаш просто беше нещо, което трябваше да сторя. Аз… е, ще ти се стори странно, но сякаш Ханс стоеше пред мене. Ханс Еберт. И аз трябваше да го спра да не ме преследва. Ето защо му счупих и двата крака — да не ме преследва. И ръцете му.
Той се втренчи в нея удивен, след това дълбоко подсмръкна.
— Ай-я… Има ли свидетели?
— Около хиляда.
За миг той остана там, дълбоко замислен, после изведнъж си спомни нещо, изправи се и отиде в другия край на стаята, където дълъг тезгях заемаше целия алков.
— Това пристигна преди час — той ровеше из документите отгоре. — Не беше отбелязано като спешно, а аз бях зает, така че го оставих. Тук е някъде.
Тя го наблюдаваше и се чудеше какво става в този момент в главата му. Той наистина ли разбираше защо го е направила? Или само го казваше? Със сигурност щеше да застане на нейна страна, защото й беше баща, но в този случай нямаше да е достатъчно. Тя имаше нужда той да разбере. Защото ако той не разбираше…
— Ето го — той пак се обърна към нея и отвори пакета с нокътя на палеца си. — Ако е както каза. Ако е била честна битка…
Замълча, докато четеше късия доклад. Тя го гледаше как стигна до края му, после го прочете още веднъж. Той кимна, сякаш доволен, и пак я погледна.
— Първо, утре ще седнем и ще напишем доклад. С твоите собствени думи, точно каквото се е случило. После аз ще отида да видя Бахман, да уредя нещо по медицинските разноски на сина му. Останалото… е, мисля, че е достатъчно честно. Това ще научи момчето на маниери, нали? А може да поразбуди и някои други, когато са прекалено настоятелни — извърна очи и през свитото му гърло се процеди ръмжащ смях. — Тези млади мъже ще омекнат. Ще омекнат…
— Татко…?
Той я погледна отново, видя я как стои там, близо — изведнъж много близо — до сълзите, прекоси стаята и силно я прегърна.
— Всичко е наред, моя любов. Сега всичко свърши — сведе поглед към лицето й, после нежно я целуна по челото.
— Значи разбираш? Разбираш защо го направих?
Той кимна, тъжната му усмивка стана загрижена.
— Такива сме, любов моя. Чупливи. Лесно се гневим. Но сме и силни, нали? По-силни от желязо.
Глава 3
Бащи и синове
Ли Юан стоеше на вратата и се взираше в другия край на стаята, където тангът на Източна Азия лежеше в огромно легло с балдахин. Помещението беше светло, а въздухът в него — неочаквано чист. През отворените врати, водещи към балкона, подухваше топъл бриз и нахлуваше силен аромат на ябълкови цветове. Мирисът на разложение беше съвсем слаб, но все пак се усещаше. Мирис на болест и старост.