През страната на скипетарите

— О, не! Искам да те попитам дали си поискал позволението от Хаджи Халеф. някой да стреля в главата му.

— Толкова много ли те вълнува това?

— Да, защото е невероятно. Той изяде ли днес вече поредната сура от корана?

— Питай го сам!

— Предпочитам да не питам Хаджи Халеф, защото би могъл да се обиди. Нали знаеш ножа му! А с камшика е още по-сръчен и щедър!

— Да, той е смел дребен човек.

— Е, кажи ми: пита ли го?

— Да, преди да си легнем да спим.

— И какво ти отговори Хаджи Халеф?

— Хм! Изглежда, няма да откаже.

— Би било прекрасно! Кога можем да проведем изпитанието?

— Имай търпение! Не става толкова бързо, колкото ти се иска. Моят закрилник си има своите странности. Впрочем вчера не ти казах всичко. Всички ние — а именно тримата ми придружители и аз — имаме същото качество и не се страхуваме от куршуми.

— Какво? И ти ли?

— Както ти казах.

— И ти ли ядеш сури от корана?

— Не разпитвай толкова много! Такива тайни човек, разбира се, не обича да издава.

— Значи можем да стреляме по когото искаме от вас?

— Да, ако ви е омръзнал животът.

— Как така? — учуди се адвокатът. — Все още не чувствам да ми е омръзнал.

— Тогава внимавай и не стреляй по никого от нас, без преди това да си помолил за разрешение.

— Но защо, ефенди?

— Като дадем позволение за това, можете да го направите, без вреда за самите вас. Но който се опита да стреля коварно, куршумът му се връща към него, и то точно към онова място от тялото му, в което се е целил по някой от нас.

— Значи, ако се прицеля в главата на Хаджи Халеф или в твоята, куршумът ми ще улучи моята собствена глава?

— Точно така. Искаш ли да опиташ?

— Не, ефенди, благодаря! А защо тъкмо така сте го измислили, а не другояче?

— Съобразителността ти лесно би могла да ти го подскаже: заради евентуалните врагове. За да ги накажем, не е достатъчно само това, че куршумите няма да ни навредят, но и те самите трябва да бъдат улучени от тях, както са искали да направят с нас. Това е старият закон на справедливото и заслужено възмездие.

— Евет гьоз ичюн гьоз, диш ичюн диш. (Око за око, зъб за зъб.) Не бих искал да съм ви враг. Кога тръгвате оттук?

— Ти май се радваш на заминаването ни?

— Не. Предпочитам завинаги да останете тук. Все пак ти ни донесе голяма промяна.

— Но за добро!

— Да, и затова сме ти благодарни, макар че е по-добре да оставим всичко така, както го е решил Аллах.

— Нима е искал Аллах мюбарекът да ви мами и коджабашията да освободи вашите затворници?

— Сигурно не, ефенди.

— Как е коджабашията?

— Затворен е на сигурно място — увери ме адвокатът.

— Надявам се, че няма да предприемеш нещо, което да му даде възможност да избегне справедливото наказание.