Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Не я видя два дни. След това дойде няколко пъти, без да обясни защо. Личеше, че търсеше закрилата, от която се нуждаеше. Отначало оставаше десет минути, после петнадесет, а накрая тридесет. Говореха малко. Постепенно тя започна да се доверява на Раул. Често отиваше до края на терасата и гледаше трептящите води на езерото. Опитваше се да му зададе някои въпроси, но веднага се отказваше. Разтреперваше се от всичко, което й напомняше ужасните часове на гара Бокур. Приказваше най-много за миналото си, за живота, който е водила в пансиона Дева Мария. Атмосферата тук я успокояваше и я правеше щастлива.
Един ден, когато ръката й бе опряна с дланта нагоре на ръба на вазата, той се наведе и без да я докосне разгледа линиите й.
— Предположението ми се оправдава… Предопределена ви е двойствена съдба. Едната е тъмна и трагична, а другата ясна и щастлива. Те се преплитат и още не може да се отгатне коя ще надделее. Коя ли е вярната, коя ли отговаря на истинската ви същност?
— Щастлива участ ли? — каза тя. — Може би у мене има нещо, което изплува на повърхността, и каквото и да става ми всява оптимизъм и забрава.
Той продължи изследването на линиите на ръката й.
— Пазете се от вода — засмя се той. — Тя може да се окаже пагубна за вас. Корабокрушения, наводнения… Колко много опасности, но те се отдалечават… Имате късмет, всичко се нарежда добре в живота ви. Добрата фея взима надмощие над лошата.
Искаше му се да я успокои. Водеше се от непрестанното си желание да предизвика поне една усмивка на устните й, които не смееше да погледне. Той самият също желаеше да забрави.
Раул преживя две седмици в щастие, което се мъчеше да прикрива. Изпитваше опиянението от любовта, което прави човек безчувствен към всичко, което не е „ТЯ“. Не искаше да си спомня за зловещите образи на Марескал, Вилхелм и Жодо. Ако някой от тримата не се появяваше, то беше навярно, защото бяха загубили следите й. Успокоен, той се отдаваше на замайването, което изпитваше от близостта на момичето.
Отрезвяването беше жестоко. Един следобед, когато двамата се възхищаваха на прекрасната гледка, един глас извика от градината:
— Аврелия!… Аврелия!… Къде си Аврелия?
— Боже мой, защо ли ме викат? — разтревожено каза тя.
Аврелия изтича до другия край на терасата и видя на алеята с липите една от сестрите.
— Имаш телеграма — каза й тя, като също я забеляза.
— Телеграма ли? Не си правете труд сестро. Аз ще дойда при вас.
Когато малко по-късно се върна, с телеграма в ръка, на терасата, тя изглеждаше съсипана.
— Телеграмата е от втория ми баща — каза тя.
— От Брежак? — изненада се Раул.
— Да.
— Какво ви пише?
— Трябва да пристигне тук всеки момент.
— Защо?
— Иска да ме отведе.
— Невъзможно!
— Ето, вижте…
Той прочете двата реда, изпратени от Бордо: „Пристигам в четири часа. Заминаваме веднага. Брежак“.
— Какво смятате да направите? — каза Раул.
— Какво мога да сторя?
— Да откажете да го последвате.
— Игуменката няма да се съгласи.
— Тогава заминете незабавно.
— Как?
Той посочи гората, но тя възрази:
— Да избягам от този манастир като грешница? Не, това ще причини болка на бедните жени, които ме обичат като дъщеря! Не, никога!
Тя седна на една пейка срещу парапета. Раул се приближи до нея и заговори сериозно:
— Няма да ви говоря за чувствата, които изпитвам към вас, нито за причините, които ме карат да действам. Трябва да разберете, че съм ви предан като мъж на жена, която е всичко за него. Моята преданост трябва да ви накара да ми вярвате и да ми се подчинявате. Това е необходимо за спасението ви. Разбирате ли ме?
— Да — отговори тя напълно покорена.
— Щом сте съгласна, чуйте моя план: посрещнете спокойно втория си баща. Не му говорете много, това е най-добрият начин да не направите грешка. Последвайте го и се върнете в Париж. Още първата вечер след пристигането си излезте под някакъв предлог. Дойката ми, възрастна дама с бели коси, ще ви чака с автомобил на 20 метра от къщата. Заедно с нея ще ви заведем в едно скривалище в провинцията. Там никой няма да може да ви намери. Веднага след това ще си отида и няма никога да се върна, ако сама не ме повикате. Съгласна ли сте?
— Да — отговори тя с кимване на глава.
— Тогава, довиждане до утре вечер. Помнете думите ми, каквото и да стане, няма нищо да ме накара да се откажа да ви закрилям. Не се безпокойте, ако ви се стори, че всичко е против вас. Винаги, когато е нужно, ще бъда наблизо. Сбогом, госпожице.