Стръв за алигатори

— Върколака — така Марино обикновено наричаше Жан-Батист — казва, че ще посочи с пръст всекиго, от татенцето до икономите, но само при определени условия. — Марино се поколеба. — Хич не се майтапи с нас, Бентън. Наистина е готов.

— Знаеш ли го със сигурност? — попита направо Бентън.

— Да. Факт е.

— Как ти го каза? — Погледът на Бентън придоби характерната напрегнатост.

— Писма.

— Знаем ли на кого е писал, освен на теб?

— На Скарпета. Писмото й беше изпратено до мен. Не съм й го давал, защото не виждам смисъл.

— Кой друг?

— На Луси.

— И нейното ли беше изпратено до теб?

— Не. Директно до офиса й. Понятие си нямам как е научил адреса и името й. Тоест до „Последния участък“, при положение, че всички мислят, че работи в „Инфосърч Сълюшънс“.

— Откъде може да знае, че с Луси наричате компанията й „Последния участък“? Ако се разровя в интернет ще открия ли някъде да се споменава „Последния участък“?

— Не и в този смисъл, за който говорим.

— А ще открия ли „Инфосърч Сълюшънс“?

— Със сигурност.

— Тя има ли официално обявен служебен телефон?

— „Инфосърч Сълюшънс“ имат.

— Значи знае и къде официално работи. Обадил се е на телефонни услуги и оттам е получил адреса й. Всъщност в днешно време можеш да откриеш почти всичко в интернет и за по-малко от петдесетачка можеш да си купиш даже и необявени в указателя номера на клетъчни телефони.

— Не ми се вярва Върколака да си е взел компютър в килията — отвърна раздразнено Марино.

— Роко Каджиано може да го снабди с всякаква информация — напомни Бентън. — Служебният телефон на Луси му е бил необходим, тъй като е планирал да я обезвреди. Но после Жан-Батист го е помолил.

— Звучиш ми като човек, който е в течение на новините. — Марино се опита да отклони разговора от Роко Каджиано.

— Прочете ли писмото му до Луси?

— Тя ми съобщи за него. Не искаше да ми го изпраща по факса или електронната поща. — Този факт също смущаваше Марино. Явно Луси не искаше той да вижда писмото.

— Има ли писма до някой друг?

Марино сви рамене и отпи от бирата.

— Не знам. С теб явно не си кореспондира — направи опит да се пошегува той.

Бентън не се усмихна.

— Защото си мъртъв бе. — Марино очевидно реши, че Бентън не е разбрал шегата. — Така или иначе, ако в затвора някой осъден обозначи писмата си с надпис „Съдебна поща“ или „Поща за медиите“, надзирателите нямат право да ги отварят. Тъй че ако Върколака си има приятелчета адвокати или журналисти и си кореспондира с тях, информацията е поверителна.

Марино продължи да чопли етикета върху биреното шише и да приказва, все едно че Бентън не знаеше какви са правата на затворниците, нищо че бе разпитвал стотици престъпници през кариерата си.