Сестра
- Автор: Лаптон Розамунд
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ентусиаст“
- ISBN: 978-954-295-821-5
- Переводчик: Мария Чайлд
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сестра». Краткое содержание книги:
Биатрис разбира, че по-малката й сестра Тес е в неизвестност от няколко дни и се качва на първия самолет за Лондон. Но докато научава подробности около изчезването на сестра си, тя осъзнава колко малко всъщност знае за нея и за живота й и колко неподготвена е за зловещата истина, пред която ще й се наложи да се изправи. Скоро Тес е намерена мъртва и всички факти сочат самоубийство. Полицията, годеникът на по-голямата й сестра и дори майка й се примиряват и се съгласяват с тази констатация, но Биатрис дори и за миг не вярва, че жизнерадостната, ексцентрична и влюбена в живота млада жена, би посегнала сама на себе си. И поема на опасно пътуване, за да открие истината, независимо какво ще й струва това.
Поразена си и да, съгласна съм — аз съм лицемерка. Все още си спомням наставническия си тон.
—_ Сервитьорка? Не можа ли да намериш нещо по-малко…?_
Гласът ми замря, но ти знаеше с какво да запълниш празнотата: „затъпяващо“, „под твоето достойнство“, „задънена улица“.
— Работя това само за да си плащам сметките, не е избор на кариера.
— Но защо не си намериш някоя дневна работа, която може да доведе до нещо по-сериозно?
— Не е дневна работа, а нощна.
В хумора ти имаше известна горчивина. Беше усетила скритото ухапване; липсата ми на вяра в твоето бъдеще като художничка.
Е, за мен това е нещо повече от дневна или нощна работа — това е единствената работа, която имам. След триседмично отсъствие по семейни причини търпението на шефа ми се беше изчерпало. Трябваше да му кажа — избирай между двете възможности, Биатрис — какво смятам да правя и моето оставане в Лондон на практика означаваше, че напускам. Това ме прави да изглеждам като някой решителен човек, който реагира гъвкаво според ситуацията и без да се замисля, заменя поста на главен мениджър на дизайнерска компания за корпоративна идентичност с професията на сервитьорка на половин щат. Но ти знаеш, че изобщо не съм такава. Освен това работата ми в Ню Йорк с нейната редовна заплата, отлична пенсионна схема и пълно работно време беше последната ми връзка с един предсказуем и защитен живот.
Изненада: харесва ми да работя в „Койотът“.
Ходенето помага и след четиридесет минути дишането ми се забавя; сърцето ми се връща към познатия ритъм. Най-накрая ти обръщам внимание, когато ми повтаряш, че трябваше поне да се обадя на татко. Но си казвам, че новата му жена ще го утеши много по-добре от мен. Да, женени са от осем години, но аз все още я възприемам като новата му жена — свежа, бяла и блестяща с младостта и тиарата си от фалшиви диаманти, неопетнена от загуба. Нищо чудно, че татко избра нея пред нас.
Стигам до „Койотът“ и виждам, че Бетина е опънала зелената тента и в момента подрежда старите дървени маси навън. Тя ме посреща с разтворени ръце, прегръдката й ме очаква. Преди няколко месеца щях да се отдръпна. За щастие, съм станала по-малък шовинист. Прегръщаме се силно и аз съм благодарна за физическото й присъствие. Най-сетне преставам да треперя.
Тя загрижено ме поглежда:
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да работиш?
— Нищо ми няма, наистина.
— Гледахме го по новините. Казват, че делото щяло да е през лятото?
— Да.
— Кога според теб ще ми върнат компютъра? — пита тя с усмивка. — Почеркът ми е ужасен, хората не могат да прочетат менютата си.
От полицията прибраха компютъра й. Знаеха, че често си го ползвала и искаха да видят дали няма да открият в него нещо, което да им помогне при разследването. Усмивката й е наистина много красива и винаги ме завладява напълно. Бетина обгръща ръка около мен, за да влезем заедно вътре, и аз разбирам, че тя е била навън нарочно, за да ме чака.
Изкарвам смяната си, въпреки че все още съм замаяна и главата ми се пръска, но ако някой е забелязал колко съм мълчалива, не го коментира. Винаги съм била добра в смятането наум, така че тази страна от работата ми се удава с лекота, но закачливите разговори с клиентите са нещо друго. За щастие, Бетина говори за двама и тази вечер разчитам на нея, както често съм разчитала на теб. Всички клиенти са от постоянните и проявяват същото разбиране към мен, както персоналът — не ме разпитват, нито ми задават въпроси или коментират случилото се. Тактичността е заразна.
Когато се прибирам у дома, вече е късно и, физически изтощена от отминалия ден, копнея единствено за сън. За мой късмет са останали само трима особено издръжливи репортери. Може би са на свободна практика и имат нужда от малко пари. Вече не са част от един общ пакет и не крещят въпросите си, нито навират обективите си във физиономията ми. По-скоро сценарият е повече като за коктейлно парти, където поне са наясно, че може да не ми се приказва с тях.
— Госпожице Хеминг?
Вчера беше „Биатрис“ и тази фалшива интимност ме отвращаваше. (Или „Арабела“ — от онези, които бяха пропуснали да си напишат домашното.) Репортерката продължава, застанала на учтиво разстояние от мен:
— Може ли да ви задам няколко въпроса?
Същата жена, която бях чула да говори по мобилния си телефон пред прозореца на кухнята в неделя вечерта.