Интервю с вампир

Никога не я бях виждал такава; косата ѝ беше спусната като за лягане и се изливаше на тъмни вълни по бялата ѝ нощна риза. Лицето ѝ беше изопнато от тревога и страх. Това ѝ придаваше някакво трескаво сияние и караше големите ѝ кафяви очи да изглеждат още по-големи. Както вече ти казах, обичах нейната сила и честност, величието на душата ѝ. Не изпитвах страст към нея, както сигурно ти би изпитал. И все пак я намирах за по-привлекателна от всяка жена, която бях познавал приживе. Дори в тази скромна риза раменете ѝ и гърдите ѝ изглеждаха заоблени и меки; в моите очи тя беше една интригуваща душа, обгърната от великолепна и мистериозна плът. И аз, който уж вече бях лишен от емоции, почувствах неустоимо влечение към нея. Но знаех, че то може да доведе само до смъртта ѝ, затова се извърнах веднага и се зачудих дали когато е погледнала в очите ми, е разбрала, че са очи на мъртвец, на човек без душа.

— Ти си онзи, който идваше при мен — каза тя, сякаш не беше съвсем сигурна. — И си собственикът на Поант дю Лак.

Знаех, че сигурно е чула ужасните истории от последната нощ и няма нужда да я убеждавам, че са лъжи. На два пъти ѝ бях показвал неестествената си външност, за да се доближа и да говоря с нея. Сега нямаше как да скрия това, нито да го омаловажа.

— Няма да ти навредя — казах ѝ. — Трябват ми само карета и коне… Снощи оставих конете на пасището.

Тя сякаш не чу думите ми и се приближи, за да ме освети с лампата.

Тогава видях Лестат зад нея, сянката му се сливаше с нейната на тухлената стена. Той беше неспокоен и потаен.

— Ще ми дадеш ли карета? — настоях аз. Тя бе вдигнала лампата и ме наблюдаваше. Точно когато мислех да извърна поглед, видях, че лицето ѝ се променя. Застива и става някак безизразно, сякаш душата ѝ я беше напуснала. Тя затвори очи и поклати глава. Стори ми се, че някак съм я накарал да изпадне в транс, и то без да направя нищо.

— Що за създание си ти? — прошепна тя. — Ти си дяволско изчадие. Дяволът те е пратил при мен.

— Дяволът! — възкликнах аз. Тези думи ме потресоха повече, отколкото предполагах, че е възможно. Ако наистина вярваше в това, значи смяташе и съветите ми за лоши, щеше да се усъмни в себе си. Сега животът ѝ беше хубав и пълноценен, не биваше да се разколебава. Като всички силни хора и тя винаги страдаше от известна доза самота; беше аутсайдер, един вид таен атеист. Балансът, който бе постигнала в живота си, можеше да бъде разстроен, ако се усъмнеше в собствената си доброта. Тя се взираше в мен с явен ужас. Сякаш беше забравила колко уязвима е всъщност. И тогава Лестат, когото слабостта привличаше, както водата привлича умиращ от жажда, я грабна през кръста. Тя запищя и изпусна лампата. Пламъците лумнаха из разлятото олио. Лестат повлече Бабет към отворената врата.