Северно сияние

— Хамлет те поздравява, Хенри — казвам му аз. — Истинското име на Хенри е Хайнрих. Германец е и започна работа в „Гленмор“ в същата седмица като мен.

— Да пържа палачинки за куче — изсумтява той. — Затофа ли дойдох ф Америка? Мати, виждала ли си бруза ми?

Има предвид бруса.

— Не, съжалявам, Хенри, не съм — отговарям и тръгвам обратно към вратата. Повтарям му отново и отново, че да точиш ножове по тъмно е на лош късмет. Той обаче не ми вярва, така че му скрих бруса. Напоследък наоколо цари прекалено много лош късмет и без негова помощ.

— Хайде, момче — казвам аз.

Черните уши на Хамлет щръкват. Маха с опашка. Освобождавам повода му от дръжката на празен гюм за мляко. Минаваме покрай задната фасада на хотела и Хамлет вдига крак на една от колоните на верандата.

— Престани! — гълча го аз и подръпвам повода, но той не помръдва, докато не се облекчи порядъчно. Озъртам се притеснено с надеждата, че госпожа Морисън не ни е видяла. Или пък готвачката. За мой късмет те не са наоколо. — Да вървим, Хамлет. Слушай какво ти говоря — нареждам му аз.

Той подтичва до мен. Прекосяваме предната морава и се насочваме към езерото. Хвърлям поглед през рамо. Целият хотел „Гленмор“ е осветен. Виждам хора по верандата. Огънчетата на пурите на мъжете блестят като светулки в мрака. Жените наподобяват привидения в своите дълги бели рокли.

Стигаме до брега.

— Почакай, Хамлет — поръчвам му. Той стои търпеливо, докато аз събирам шепа камъни. — Хайде — нареждам муи го повеждам към пристана. Той прави няколко крачки. Ноктите му почукват по дъските и после ги забива в тях. Не му харесва как пристанът се издига и снижава от тласъците на водата. — Хайде, момче. Всичко е наред. Да проверим дали има по кого да полаеш. Това много ще ти хареса, нали? Хайде, Хамлет… добро куче — увещавам го аз, но той не помръдва, така че аз изигравам жокера си и вадя от джоба си студена палачинка. Той ме следва доволен.

Чувствам, как писмата се удрят в крака ми, докато вървя, напомнят за присъствието си и ме тормозят. Скоро обаче ще се отърва от тях. Краят на дока е на по-малко от три метра разстояние. Всичко, което трябва да сторя, е да развържа панделката, която държи снопчето в едно цяло, да пъхна някой и друг камък в пликовете, да ги вържа отново заедно и да ги хвърля във водата. Не е точно каквото ме помоли Грейс Браун, но ще свърши работа. Езерото е дълбоко близо четири метра на мястото около пристана — по-навътре е дори по-дълбоко, — а аз хвърлям добре.

Най-накрая стигам. На самия ръб на пристана съм. Пускам повода на Хамлет и стъпвам на него, за да му попреча да избяга. Точно посягам към джоба си, за да извадя писмата, когато от тъмното прозвучава нечий глас.

— Каниш се да плуваш ли, Мат?