Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
В миг мъглата се разсея, а стената от страх се разби. Ший отново стоеше изправен пред Господаря на магиите, чиито червени искри сега святкаха ожесточено в тъмнозелените мъгли под качулката. Той протегна напред покритите си с мантията ръце, сякаш искаше да отблъсне някаква ужасна опасност и се дръпна назад. Човекът от Вейл натискаше силно блестящото острие в гърчещото се тяло и го принуждаваше да отстъпва към най-близката стена. Нямаше да му позволи да се измъкне, помисли си той спокойно. Ще унищожи ужасното зло в това същество. Черната мантия пред него потрепера, а изкривените пръсти отчаяно се мъчеха да се заловят за влажния въздух на килията. Господарят на магиите започна да се разпада и крещеше омразата си в лицето на съществото, което го унищожаваше. Зад крясъците му се носеше ехото на хиляди други гласове. Те виеха и искаха мъст, която толкова дълго им беше отказвана.
Ший усети как ужасът на съществото премина през Меча в съзнанието му. Но наред с него усети и силата, която му даваха другите гласове и не се предаде. Допира до Меча му носеше една истина, която не можеше да бъде отречена от никакви внушения и уловки на Господаря на магиите. Това беше истина, която той не можеше да признае, не можеше да приеме, не можеше да понесе, но истина, срещу която нямаше защита. За Господаря на магиите истината беше смърт.
Тленното съществуване на Брона беше само една измама. Всички средства, които беше използвал, за да продължи тленния си живот, се бяха провалили. Тялото му беше умряло. Но маниакалната му вяра, че е безсмъртен, беше продължавала отчасти живота му. Поддържал се беше жив само чрез магьосничеството, което го беше умопобъркало Отричайки собствената си смърт, той беше подкрепял безжизненото си тяло, за да постигне безсмъртие. Поддържал беше илюзията за себе си, че е част от два свята, с чудовищна, непостижима сила. Но сега Мечът го принуждаваше да се види, такъв, какъвто е — разложена, безжизнена обвивка, поддържана единствено чрез измамната вяра в собственото му съществуване, едно шарлатанство, една илюзия, породена единствено от силата на волята, толкова преходна, колкото и физическото същество, за което се представяше, но не беше. Брона беше една лъжа, която съществуваше и се разрастваше с помощта на страховете и съмненията на простосмъртните, лъжа, която той сам беше съчинил, за да крие истината. Но сега лъжата беше разобличена.
Ший Омсфорд беше способен да приеме слабостите и грешките, които бяха част от човешката му същност, част от същността на всички хора. Но Господарят на магиите никога нямаше да може да приеме истината, която Мечът му разкриваше. А истината е, че съществото, което си въобразяваше, че е, беше престанало да съществува преди хиляди години. Всичко, което беше останало от Брона, беше лъжата. А сега силата на Меча му отнемаше дори и нея.
Той извика за последен път. Един хленч на протест, който проехтя мрачно в килията и се смеси с другите гласове, които крещяха победоносно в хор. После настъпи гробна тишина. Протегнатата ръка се сбърчи и изпепели, а тресящата се под мантията фигура се разпадна и се превърна в купчина прах. Малките червени искри проблеснаха веднъж и изчезнаха сред разсейващата се зелена мъгла. Мантията се нагъна, хлътна изпразнена и се свлече на пода. Постепенно качулката също се нагъна и сплеска и накрая от нея остана свит на топка износен плат.
Миг след това Ший потъна в пот. Прекалено много емоции се бяха надпреварвали в опънатите му нерви. Огромното напрежение беше продължило твърде дълго и сега пренапрегнатото му тяло искаше отплата. Земята под краката му се разклати и той бавно започна да потъва в мрак.
В град Тирзис продължителната, ужасна битка между простосмъртните и съществото на духовете се развихри изумително неочаквано. От дълбините на сърцето на земята се понесе тътен, а набразденото й лице започна да се гърчи от равномерни, ужасни спазми. На ниските възвишения източно от Тирзис малката група от конници елфи се мъчеха да укротят уплашените коне, а изтощеният Флик Омсфорд наблюдаваше изумен как земята около него се гънеше от странните вибрации. На върха на Вътрешната стена огромната непоклатима фигура на Балинор отблъскваше атака след атака, докато армията на Северната земя се опитваше да пробие отбраната на хората от Южната земя и в продължение на няколко минути никой от участниците в ожесточената битка не забеляза трусовете. На моста на Сендик настъпващите троли се спряха и и се заоглеждаха неспокойно. Грохотът ставаше все по-силен. Мениън Лий се стресна, когато видя огромните пукнатини, които се появиха в древния камък, а защитниците на моста хукнаха да се спасяват. Дълбоките вибрации бързо се засилиха и се превърнаха в неимоверна лавина от гъгнещи трусове, които разклащаха земята и скалите. Вятърът се понесе над земята, вряза се с невероятна безпощадност сред редиците на армията на елфите, която галопираше към града и обърка строя й. От Кълхейвън в Анар до най-отдалечените краища на просторната Западна земя побеснелият вятър виеше ожесточено. Невероятната му сила и земетресението, раздрусало и четирите земи, поваляха огромни дървета и отвяваха и превръщаха в прах издадени скални маси. Небето притъмня и стана мастиленочерно — без нито едно облаче, без слънце, абсолютно празно, сякаш небесата бяха заличени с един единствен замах на някаква огромна четка. Огромни червени светкавици прорязваха тъмнината и разсичаха открай докрай хоризонта, като създаваха неописуем заряд от електрическа енергия. Дошъл беше краят на света. Това беше краят на всякакъв живот на земята. Апокалипсисът, предсказан още с появата на словото, най-после беше настанал.