Бесове

Селянинът обаче все още не спираше коня.

— А вие като закъде, например? — осведоми се той малко недоверчиво.

Степан Трофимович не го разбра веднага.

— Ще рече, в Хатово?

— Хатово ли? Не, не точно в Хатово… И да ви кажа, не съм дотолкова запознат, макар да съм чувал.

— Село Хатово, село, има-няма на десет версти оттук се пада.

— Село? C’est charmant347, да, да, познато ми звучи… — Степан Трофимович продължаваше да крачи, а селяните все още не го качваха. И изведнъж го озари просто гениална догадка:

— Извинете, но вие да не би да ме смятате за… Моля ви се, аз си нося паспорта, аз съм професор, сиреч, ако щете, учител… но главен. Най-главният учител. Oui, c’est comme са qu’on peut traduire348. Аз много бих искал да се кача и… и ще ви купя цяла бутилка водка.

— Половин рубла, господине, пътят е тежък.

— Щото и ние да сме доволни, ваша милост — обади се селянката.

— Половин рубла? Хубаво, половин рубла да бъде. C’est encore mieux, j’ai en tout quarante roubles, mais…349

Селянинът спря, с общи усилия качиха Степан Трофимович в каруцата и го настаниха на чувала до селянката. Вихрените мисли и спомени не го напущаха. От време на време с учудване усещаше, че е някак ужасно разсеян и мислите му се мешат. Това съзнание за болезнено безсилие на ума му го измъчваше, ставаше му дори обидно.

— Тая крава… защо е така отзад? — попита той внезапно жената.

— Ама че питате, ваша милост, гаче не сте виждали — разсмя се жената.

— В града я купихме — намеси се селянинът, — добитъкът ни всичкият, речи, измря още пролетес; мор. Де що имаше добитък, всичкият изпука, половината, речи, не остана, па ти си троши главата!

И пак плесна с камшика затъналото в коловоза конче.

— Да, това се случва в Русия… и въобще, ние, русите… тъй де, случва се — не завърши Степан Трофимович.

— Че щом сте учител, що щете в Хатово? Или ще продължите нататък?

— Не, не че ще продължа… C’est-à-dire350 отивам при един търговец.

— Ще рече, в Спасов?

— Да, да, именно в Спасов. Впрочем, без значение.

— Щом сте за Спасов, с тия вашите ботушенца седмица има да тепате — засмя се селянката.

— Да, да, но и това е без значение, mes amies351, все едно — нетърпеливо прекъсна разговора Степан Трофимович.

„Ужасно любопитен народ; жената впрочем говори по-правилно от него и съм забелязал, че след деветнайсети февруари говорът им се е променил малко и… какво им влиза в работата за Спасов ли съм, или не съм за Спасов? Нали си плащам… какво са ме заврънкали?“

— Щом сте за Спасов, ще рече с парахода — не млъкваше селянинът.

— Дума да няма — намеси се въодушевено жената, — хванеш ли с коне край брега, има-няма трийсет версти ще върти човек.

— Четирийсет ще дойдат.

— Утре заран в два ще хванете парахода — в Устиево — заключи жената. Но Степан Трофимович упорито замълча. Замълчаха и разпитвачите му. Селянинът пошибваше кончето; от време на време си разменяха по някоя и друга дума с жената. Степан Трофимович задряма. И ужасно се учуди, когато селянката със смях го беше разбутала и изведнъж се видя в едно доста голямо село пред входа на някаква средно голяма къща — с три прозореца.