Големият удар

— Отиде си.

— Какво?

— Отиде си. Напусна ме.

— И друг път го е правил. Ще се върне.

— Знам, но този път ме е страх. Не е отишъл в кантората си. Надявам се просто да се е запил някъде и… този път ме е страх. Ник, смяташ ли, че той наистина е влюбен в онова момиче?

— Изглежда, той така мисли.

— Казвал ли ти е, че е влюбен в нея?

— И да ми е казвал, това нищо не значи.

— Мислиш ли, че има някакъв смисъл да поговоря с нея?

— Не.

— Защо? Според теб тя влюбена ли е в него?

— Не.

— Ама какво ти е? — раздразни се Алис.

— Нищо. Не се обаждам от нас.

— Какво? А, искаш да кажеш, че си някъде, откъдето не можеш да говориш?

— Точно така.

— Да не си… да не си в нейната къща?

— Да.

— А тя там ли е?

— Не.

— Да не е с него?

— Не знам. Не мисля.

— Би ли ми се обадил, когато вече ще можеш да говориш? Или по-добре ела направо у нас.

— Дадено — обещах аз и затворих.

Мими ме гледаше с весела искрица в погледа.

— Да не би някой да взема на сериозно любовната история на оная хлапачка? — Като не отговорих, тя се засмя и попита: — Дори все така ли е изпаднала в беда благородна девица?

— Предполагам.

— И ще продължи така, докато има кой да й вярва. И не друг, а ти да се хванеш на номерата й — ти, който не искаш да повярваш, че… например, че аз казвам истината.

— Виж, това е оригинална мисъл — започнах аз, но преди да успея да продължа, на вратата се позвъни.

Мими отвори на лекаря — възрастен попрегърбен шишко, който се клатеше като патка — и го заведе в стаята на Гилбърт. Аз отворих пак чекмеджето на масата и разгледах акциите — всичките бяха от солидни компании, на номинална стойност за около шейсет хиляди долара, както прецених, и е около една четвърт или една трета повече, ако се продадяха. Звънна се, аз затворих чекмеджето и отидох да отворя на Маколи. Изглеждаше уморен. Седна, без да си свали палтото, и веднага заговори: