Пир за врани

— Ваше величество — промърмори тирошецът с нисък поклон, — виждам, че сте точно толкова великолепна, колкото разправят. Дори отвъд Тясното море сме слушали за сияйната ви красота и за скръбта, която разкъсва доброто ви сърце. Никой не би могъл да ви върне вашия храбър млад син, но се надявам, че поне ще мога да предложа балсам за болката ви. — Отпусна ръка върху сандъчето. — Нося ви справедливост. Нося ви главата на вашия валонкар.

Ледени тръпки я полазиха, щом чу старата валирианска дума, но също така тя й вдъхна и глътка надежда.

— Дяволчето не е вече мой брат, дори да е бил някога — заяви тя. — Нито ще произнеса името му. Беше гордо име някога, преди той да го обезчести.

— В Тирош го наричаме Червени ръце заради кръвта, която тече от пръстите му. Кралска кръв и бащина. Някои говорят, че той и майка си е убил, разкъсал утробата й с жестоките си нокти, за да излезе.

„Каква глупост“, помисли Церсей.

— Истина е — каза на глас. — Ако главата на Дяволчето наистина е в този сандък, ще ви издигна в лорд и ще ви дам богати земи и крепости. — Титлите бяха по-евтини от пръст, а Речните земи бяха пълни с порутени замъци, стоящи запуснати сред изоставени поля и изгорени села. — Дворът ме чака. Отворете кутията и да видим.

Тирошецът я отвори с пищен жест и отстъпи усмихнат назад. Отвътре я зяпна главата на джудже, положена върху меко синьо кадифе. Церсей я гледа дълго.

— Това не е моят брат. — В устата й загорча. „Предполагам, че беше прекалено да се надявам, особено след Лорас. Боговете никога не са чак толкова добри“. — Този мъж е с кафяви очи. Тирион имаше едно черно и едно зелено око.

— Тези очи просто… Ваше величество, очите на брат ви бяха… изгнили малко. Позволих си волността да ги заменя със стъкло… но с погрешния цвят, както казвате.

Това само я ядоса още повече.

— Главата може да има стъклени очи, но аз — не. На Драконов камък има водоливници, които приличат повече на Дяволчето от това същество. Той е плешив и два пъти по-възрастен от брат ми. Какво е станало със зъбите му?

Мъжът се сви пред яростта в гласа й.

— Имаше чудесни златни зъби, ваше величество, но ние… съжалявам…

— О, още не съжаляваш. Но ще съжалиш. — „Би трябвало да заповядам да го удушат. Да зяпне за дъх, докато лицето му не почернее, като на милия ми син“. Думите бяха на устните й.

— Невинна грешка. Джуджетата толкова си приличат и… Ваше величество ще забележи, той няма нос…

— Няма нос, защото сте му го отрязали.

— Не! — Потта, избила на челото му, издаде лъжата.

— Да. — В тона на Церсей се прокрадна отровна сладост. — За това поне ви е стигнал умът. Последният глупак се опита да ме убеди, че странстващ маг направил носа му да порасте отново. Все пак струва ми се, че дължите нос на това джудже. Домът Ланистър плаща дълговете си, вие също ще си платите вашия. Сир Мерин, отведете този мошеник при Кибърн.

Сир Мерин Трант хвана тирошеца под мишница и го повлече навън. Щом излязоха, Церсей се обърна към Озмунд Черно котле.