Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
„Ако го направи, сега ще го направи. Размисли ли се — отиде.“
И докато чакаше, взе писмото и го прегледа още веднъж. Редакцията му харесваше.
„Какво се иска сега? Иска се за известно време съвсем да ги объркаме и по тоя начин да отвлечем вниманието. В парка? В града няма парк, значи остава сами да се сетят, че в Скворешники. Докато се сетят, ще мине време, докато търсят — пак време, а като намерят трупа — значи, истината е написана, значи, и за Федка е истина. А какво е Федка? Федка е пожарът, Лебядкини — значи всичко е излязло оттук, от дома на Филипови! А те нищо да не забележат, нищо да не усетят — това пък съвсем ще ги замае! За нашите и наум няма да им дойде. Че Шатов, че Кирилов, че Федка, че Лебядкини! Ами защо ли пък са се изпопречукали взаимно, а? — на им още една въпросителна! Ама какво става, дявол да го вземе, никакъв изстрел не се чува!…“
Защото, както четеше писмото и се любуваше на собствената им редакция, Пьотър Степанович непрекъснато се ослушваше с едно мъчително безпокойство и накрая изведнъж се ядоса. Тревожно погледна часовника си — времето напредваше, минали бяха цели десет минути, откакто оня излезе… Взе свещта и тръгна към вратата на стаята, в която се беше затворил Кирилов. Като стигна до вратата, изведнъж му дойде наум, че ей на, и свещта догаря и след двайсет минути съвсем ще изгори, а друга няма. Хвана дръжката и внимателно се ослуша — отвътре не се чуваше никакъв шум; рязко отвори вратата и вдигна свещта; нещо изрева и се хвърли насреща му. Пьотър Степанович с все сила затвори вратата и я затисна с рамо, но всичко беше утихнало — отново мъртва тишина.
Дълго стоя нерешително със свещта в ръката. За оня кратък миг, докато вратата беше отворена, не успя да види почти нищо, но все пак бе различил лицето на застаналия в дъното на стаята Кирилов и бе усетил оная зверска ярост, с която внезапно му се беше нахвърлил. Пьотър Степанович се сепна, бързо остави свещта на масата, приготви револвера си и на пръсти се изтегли в противоположния ъгъл, тъй че, ако Кирилов отвореше вратата и се устремеше с револвера си към масата, пръв да успее да се прицели и дръпне спусъка.
Пьотър Степанович вече съвсем не вярваше в самоубийството. „Стоеше насред стаята и мислеше — разсъждаваше той. — Самичък в тази тъмна, страшна стая… Изрева и ми се нахвърли — едно от двете ще е: или съм му попречил тъкмо в момента, когато е натискал спусъка, или… или е стоял и е обмислял как да ми види сметката. Да, така е, обмислял е… Знае, че ако се изплаши и отметне, няма да си ида оттук, без да съм го убил — значи трябва той да ме убие, за да не го убия аз… А оттатък пак е тихо, пак! То си е за страх де — ще отвори внезапно вратата и… Цялата свинщина е там, че вярва в бога повече от поповете… Изключено е да се застреля!… Много се навъдиха тия «самобитни умове»! Мръсници! Ох, дявол да го вземе, ами свещта, свещта! Най-много четвърт час и ще изгори съвсем… Трябва да се свършва; каквото и да става, трябва да свършваме… Впрочем сега може и да го убия… При наличието на това писмо никой изобщо няма да се усъмни в мен. Тъй ще го наглася на пода с празния револвер в ръката, че и кьоравият да види, че се е гръмнал самичък… Това лесно, ама как да вляза да го убия? Я ако пак ми се нахвърли и стреля преди мене. Глупости, няма да улучи, разбира се!“
И хем трепереше пред неизбежността на предстоящото, хем се измъчваше от своята нерешителност. Накрая взе свещта и отново се приближи до вратата, вдигна приготвения за стрелба револвер, а с лявата ръка, в която държеше и свещта, натисна дръжката. Тоя път обаче доста непохватно — дръжката изщрака, изскърца, вдигна се шум. „Направо ще стреля!“ — помисли си Пьотър Степанович. С все сила ритна вратата, вдигна свещта и насочи револвера — но нито изстрел, нито вик… В стаята нямаше никой.
Изтръпна. Стаята нямаше друг изход и нямаше откъде да се избяга. Вдигна по-високо свещта и внимателно се огледа — никой. Тихо повика Кирилов, после още веднъж, по-високо; никакъв отговор.
„Мигар е избягал през прозореца?“
И наистина малкото горно прозорче беше отворено. „Глупости, не може да се избяга през него.“ Пьотър Степанович прекоси стаята и отиде до прозореца: „Не, невъзможно е.“ И бързо се обърна, внезапно стреснат от нещо.
На срещуположната страна, вдясно от вратата, имаше гардероб. Вдясно от гардероба, в нишата, която се образуваше между него и стената, стоеше Кирилов — вдървен, изправен, с опънати по шевовете ръце, с вдигната глава и същевременно плътно притиснат до стената в ъгъла, сякаш искаше да изчезне, целият да се скрие в нея. Да, криеше се, по всичко си личеше, макар че просто не беше за вярване. Пьотър Степанович стоеше малко в диагонал от него и виждаше само изпъкващите навън части на фигурата му. Все още не се решаваше да мръдне малко по-наляво, та да вижда целия Кирилов и да разбере какво става. Сърцето му още по-силно се разтуптя… И внезапно го обзе страшен гняв: просто подскочи, кресна и като бесен се хвърли към страшното място.