Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
— Да.
— И на вас ви стана лошо.
— „Лошо“ ли? Мислех, че ще умра. Ах, „сърцето“ ми! — Тя драматично притисна ръка към едната си гърда. — То биеше толкова „бързо“! Заболя ме глава и ми потече кръв от носа, а Вира се изплаши. Тя каза: „Връщай обратно, Айлийн, още сега, трябва да отидеш в болница веднага!“ Е, успях някак да обърна — почти не си спомням как, целият свят се въртеше около мен — и в този момент ми потече кръв и от устата, а два от зъбите ми паднаха. Направо изскочиха навън! Чувал ли си някога подобно нещо?
— Не — излъга той, като си мислеше за Алвин Рътлидж. — Къде се случи това?
— Ами, нали ти казах — бяхме се запътили да видим Мери Джаклин…
— Да, но бяхте ли влезли на практика в Хейвън, когато ви стана лошо? И по кой път карахте?
— А, „разбирам“! Не, не бяхме влезли още. Намирахме се на Олд Дери Роуд. В Троя.
— Значи „близо“ до Хейвън.
— На около два километра от разделителната линия. Аз се бях почувствала зле още от преди това — леко замаяна, нали разбираш, — но не исках да казвам на Вира. Надявах се да ми мине.
На Вира Андерсън не й прилошало и това обезпокои Лиандро. То някак не пасваше. На Вира не й потекла кръв от носа и не й паднал нито един зъб.
— Не, тя изобщо не се почувства зле — заяви госпожа Пълсифър. — Изпитваше само ужас. Предполагам, че се е поболяла от страх. За мен… а сигурно и за себе си.
— Какво искате да кажете?
— Ами онзи път е ужасяващо пуст. Помислила, че ще припадна. Което едва не стана. Възможно бе да изтекат петнайсет, двайсет минути, преди да мине някой оттам.
— Тя не можеше ли да ви откара?
— Бог да те благослови, Джон, Вира има мускулна дистрофия от години. Тя носи на краката си огромни метални шини — видът им е много жесток, човек неволно ги свързва с уредите за мъчения из подземията на инквизицията. Понякога само като я видя и ми идва да се разплача.
5
В десет без петнайсет сутринта на 15 август Лиандро прекоси граничната линия на градчето Троя. Стомахът му се бе свил от очакване и — нека си го признаем, хора — прокрадващ се страх. Усещаше хлад по кожата си.
„Може да ти стане лошо. Може да ти стане лошо и ако се случи, ще оставиш само трийсетина метра следи от гуми, излизащи от пътя. Разбра ли?“
„Разбрах, шефе“, отговори си сам. „Разбрах, разбрах.“
„Може да ти паднат и няколко зъба“, предупреди се той, но загубата на няколко зъба изглеждаше ниска цена за един материал, който можеше да му спечели наградата „Пулицър“… и — довод, който не беше по-маловажен, — който със сигурност щеше да накара Дейвид Брайт да позеленее от завист.
Той мина през Троя, където всичко изглеждаше наред… макар и малко позабавено в сравнение с преди. Първото отклонение от нормалния ход на нещата се появи на около километър по на юг и то от посока, от която не го бе очаквал. След като излезе от Бангор настрои радиото на WZON. Сега обикновено силният късовълнов сигнал взе да заглъхва и да прекъсва. Лиандро започна да долавя намесата на една… не, две… не, три… други станции. Той се намръщи. Това се случваше понякога нощем, когато излъчваната прохлада изтъняваше атмосферата и позволяваше на радиосигналите да стигат до по-далеч, но никога не бе чувал подобно нещо на къси вълни сутрин, дори по време на онези периоди на оптимални условия за предаване, които радоилюбителите наричаха „прескок“.
Завъртя копчето за настройка на радиото на доджа и се изненада, когато от говорителите бликна поток от объркани предавания — рокендрол, кънтри и уестърн, плюс класическа музика, всичко преплитащо се едно в друго. Някъде на заден план се дочу и Пол Харви да възхвалява американския начин на живот. Врътна още малко копчето и след миг хвана чисто предаване, което толкова го изненада, че прекрати опитите си и замръзна, зяпнал с разширени очи в радиото.
То говореше на японски.
Остана така в очакване на неизбежното пояснение — „Този урок по японски за начинаещи ви бе поднесен от вашия местен търговец на бои Кианиз“ или нещо от сорта. Говорещият млъкна. Последваха го „Бийч Бойс“ с „Бъди верен на своето училище“. На японски.
Лиандро продължи да върти копчето с ръка, която трепереше. По цялата скала положението беше почти същото. Както ставаше и нощем, преплитането на гласове и музика се влошаваше с приближаването към по-високите честоти. Най-накрая хаосът стана толкова пълен, че взе да го плаши — звучеше като слухов еквивалент на гърчещо се кълбо змии. Той изключи радиото и остана да седи зад кормилото с разширени очи и леко потръпващо тяло, като човек току-що преживял шок.
„Какво“ е „това?“