Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
— Като ви дам знак… — започна Перин и в този момент някой откъм лагера извика и от палатките започнаха да изскачат разбудени мъже. Дали бяха разбрали, че затворниците им са изчезнали, или бяха намерили изпадналия в безсъзнание мъж, който го беше нападнал, нямаше никакво значение. — След мен! — извика Перин и заби пети в хълбоците на коня си.
Ездата беше лудешка, но той се постара да държи всички под око. Майстор Люхан се оказа почти толкова лош ездач, колкото жена си, и двамата се тръскаха зверски и едва не паднаха от препускащите коне. Едно от двете момичета, Боуд или Елдрин, запищя с цяло гърло, било от възбуда или от ужас. За щастие, стражите не очакваха неприятности откъм вътрешността на лагера. Един наметнат с бял плащ мъж, озъртащ се в тъмнината, се обърна тъкмо навреме, за да се хвърли встрани от пътя на засилилите се коне с почти толкова пронизителен вик, колкото този на момичето на Каутоновн. Зад гърбовете им се чуваха рогове и крясъци, но те вече почти бяха стигнали до укритието на горичката. Не че беше особено добро укритие.
Трам беше накарал всички да яхнат конете, както го бе помолил Перин. Или заповядал. Почти от движение Перин се метна от гърба на коня на седлото на Стъпко. Верин и Томас бяха единствените, които не подскачаха на седлата си от нетърпение. И конете им бяха единствените, които не танцуваха на място поради нервността на ездачите си. Абел се мъчеше да прегърне жена си и двете си дъщери едновременно, четиримата се смееха и плачеха. Майстор Люхан се мъчеше да стисне всички ръце, които се протягаха към него. Всеки, с изключение на айилците, Верин и Стражника като че ли се мъчеше да поздрави всички останали, сякаш всичко бе свършило.
— Я, Перин, ама това наистина си бил ти! — възкликна госпожа Люхан. Гладкото й лице изглеждаше странно под шлема, който се беше килнал на една страна заради плитката й. — Какво е това нещо на лицето ти, младежо? Нямам думи да ти благодаря, но няма да позволя да седнеш на масата ми с този вид на…
— Няма време за това — отвърна й той, без да обръща внимание на изумлението, изписано на лицето й. Не беше от жените, които се оставят да ги прекъсват, но роговете на Белите плащове вече зазвучаха повече от тревожно, в къс и повтарящ се писък, рязък и настойчив. Заповед някаква. — Трам, Абел, отведете майстор Люхан и жените в скривалището, което знаете. Гаул, ти тръгваш с тях. И Файле. — Това означаваше и Байн и Чиад също. — И Хю и Хаим. — Това трябваше да е достатъчно, за да им осигури безопасност. — Движете се тихо. Тишината ще е по-добра от бързината, поне за известно време. Но тръгвайте веднага.
Тези, които посочи по име, възвиха на запад без никакви възражения, макар че госпожа Люхан, стиснала кобилата си за гривата, го измери с очи. Но това, което всъщност го изуми, бе липсата на възражения от страна на Файле, дотолкова, че му трябваше време, докато се усети, че се е обърнал към господин ал-Тор и господин Каутон по малко име.
Верин и Томас бяха останали назад и той ги изгледа остро.
— Вие най-после ще помогнете ли с нещо?
— Не по начина, по който вероятно очакваш — отвърна му Верин кротко, сякаш в лагера на Белите плащове не беше се възцарила тревожна суматоха само на миля зад тях. — Днес нямам повече основания за намеса, отколкото вчера. Но ми се струва, че може да завали след… аа… около половин час. Може би по-малко. И ще бъде доста силен порой, струва ми се.
Половин час. Перин изпъшка и се обърна към останалите с него момчетии от Две реки. Буквално сгърчени от желание да побегнат, те стискаха лъковете си с побелели от напрежение пръсти. Надяваше се поне да се бяха сетили да си вземат резервни жилки за тетива, след като щеше да завали.
— Ние — каза им той — ще отвлечем вниманието на Белите плащове, за да могат госпожа Каутон, госпожа Люхан и останалите да се измъкнат в безопасност. Ще ги подмамим на юг по Северния път, докато не ги изгубим в дъжда. Ако някой иска да се отдели, по-добре да тръгне веднага. — Няколко ръце помръднаха на юздите, но всички останаха на седлата си. Гледаха го. — Добре тогава. Викайте като луди, за да ни чуят. Викайте колкото ви глас държи, докато стигнем пътя.