Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
По-голяма от края на всеки от деветте ми живота. По-голяма, отколкото да скочиш в асансьорна шахта. Не очаквах повече движения и мисли. Какъв край беше този?
Слънцето залязва — всичко е розово и това ме кара да се замисля за моя приятелка… как ли ще е името й тук? Нещо за… бръчки? Бръчки и още бръчки. Тя беше красиво Цвете. Цветята тук са толкова безжизнени и скучни. Обаче миришат чудесно. Миризмите са най-хубавото нещо на това място.
Чувам стъпки зад мен. Въртящата Облаци пак ли ме е последвала? Нямам нужда от яке. Тук е топло — най-после! — и искам да почувствам въздуха с кожата си. Няма да погледна към нея. Може да си помисли, че не я чувам и да се върне у дома. Толкова е внимателна с мен, сега аз вече съм почти голяма. Не може вечно да се грижи за мен.
— Извини ме — казва някой и аз не мога да разпозная гласа. Обръщам се да я погледна, но и лицето не ми е познато. Красива е.
Лицето от спомена ме кара да дойда на себе си. Това е моето лице. Но не си спомням това…
— Здравей — казвам аз.
— Здравей. Казвам се Мелани. — Тя ми се усмихва. — Аз съм нова в града и… мисля, че се загубих.
— О! Къде искаш да отидеш? Аз ще те заведа. Колата ни е точно зад…
— Не, не е далеч. Излязох на разходка, но сега не мога да намеря обратния път за Бекър Стрийт.
Тя е нов съсед — колко хубаво. Обичам нови приятели.
— Съвсем близо си — казвам й аз. — Зад втория ъгъл нагоре по този път, но можеш да минеш напряко през малката уличка тук. Ще те отведе право там.
— Може ли да ми покажеш? Извинявай, как ти е името?
— Разбира се! Ела с мен. Аз съм Венчелистчета Отворени към Луната, но в семейството ми ме наричат повече Вет. Откъде си, Мелани?
Тя се смее.
— Сан Диего ли имаш предвид или Пеещия Свят, Вет?
— И двата. — Аз също се смея. Харесвам усмивката й. — На тази улица има два Прилепа. Живеят в онази жълта къща с боровете.
— Ще трябва да ги поздравя — казва тихо тя, но гласът й е променен, напрегнат. Поглежда към полутъмната уличка така, като че ли очаква да види нещо.
И там наистина има нещо. Двама души, мъж и момче. Момчето прекарва ръка през дългата си, черна коса, като че ли е нервно. Може би е притеснен, че също се е загубил. Красивите му очи са широко отворени и развълнувани. Мъжът е абсолютно неподвижен.
Джейми, Джаред. Сърцето ми подскочи, но усещането е особено, нещо не е наред. Твърде малко е… и бие неравномерно.
— Това са приятелите ми, Вет — казва ми Мелани.
— О! О, здравейте. — Подавам ръка на мъжа — той е по-близо.
Посяга към моята. Стискането му е толкова силно. Дръпва ме напред право върху тялото си. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Не ми харесва. Сърцето ми бие по-бързо и съм уплашена. Никога преди не съм била така уплашена. Не разбирам. Ръката му замахва към лицето ми и аз се задъхвам. Поемам мъглата, която идва насреща ми заедно с ръката му. Сребърен облак с вкус на ягоди.
— Как… — искам да попитам аз, но вече не мога да ги видя. Не мога да видя нищо…
Вече няма нищо.
— Скит? Чуваш ли ме, Скит? — пита познат глас.
Не беше това името… нали? Ушите ми не реагираха на него, но нещо все пак реагира. Не бях ли аз Венчелистчета Отворени към Луната? Това ли беше? И то не беше. Сърцето ми бие по-бързо, ехо от страха в паметта ми. В главата ми нахлува образ на жена с коса, прошарена от червени и бели нишки, и кротки, зелени очи.
Къде беше майка ми? Но… тя не ми беше майка, нали?
Чувам около мен да отеква някакъв звук, нечий тих глас:
— Скит. Върни се. Няма да те пуснем да си отидеш.
Гласът беше познат и същевременно не беше. Звучеше като… мен?
Къде беше Венчелистчета Отворени към Луната? Не можех да я намеря. Само хиляди празни спомени. Къща, пълна с картини, но без обитатели.
— Използвай „Събуди“ — каза един глас. Не ми беше познат.
Нещо премина по лицето ми, леко като докосване от мъгла. Познавах миризмата. Аромат на грейпфрут. Вдишах по-дълбоко и мозъкът ми изведнъж се проясни. Почувствах, че лежа… но и това не беше съвсем вярно. Не бях… цялата. Почувствах се някак смалена. Ръцете ми бяха по-топли от останалата част на тялото ми и причината беше, че ги държаха. Държаха ги големи ръце, които направо ги поглъщаха.