Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Това е вярно — каза кралят. — Впрочем в случай на колебание, вие ще бъдете там, графе.
— Това ще бъде дълг и чест за мен, ако все пак кралят ме сметне за достоен.
Кралят отново протегна ръка към Шарни.
— И така — каза кралят, — господин Дьо Буйе вече е набелязал етапите и е избрал хората, които ще разположи на пътя ми?
— Само след одобрението на Ваше Величество, сир.
— Предаде ли ви някаква бележка по този въпрос?
Шарни извади от джоба си една сгъната хартия и я предаде на краля с поклон. Кралят я разгъна и прочете:
Мнението на маркиз Дьо Буйе е, че отрядите не трябва да отиват по-нататък от Сент-Менеулд. Ако все пак кралят изиска те да дойдат чак до Пон-дьо-Сомвил, ето как предлагам на Негово Величество да бъдат разпределени силите, предназначени да му служат за ескорт:
1. В Пон-дьо-Сомвил четирийсет хусари от полка на Лозюн, командвани от господин Дьо Шоазьол, с помощник младши лейтенант Буде;
2. В Сент-Менеулд, трийсет драгуни от кралския полк, командвани от господин Дандоан, капитан;
3. В Клермон, сто драгуни от полка на Господина, и четирийсет от кралския полк, командвани от граф Шарл дьо Дамас;
4. Във Варен, шейсет хусари от полка на Лозюн, командвани от господата Дьо Рориж, Дьо Буйе-син и Дьо Режкур;
5. В Дюн, сто хусари от полка на Лозюн, командвани от господин Дезлон, капитан;
6. В Музе, петдесет конници от Кралските германски войници, командвани от господин Гюнцер, капитан;
7. Най-накрая в Стене, полкът на Кралските германски войници, командван от своя подполковник, господин барон Дьо Мандел.
— Това ми се струва доста точно — каза кралят, след като го прочете. — Но ако тези отряди са принудени да лагеруват един, два или три дни в тези градове и села, под какъв предлог ще го направят?
— Сир, предлогът е готов. Ще се смята, че очакват конвой с пари, изпратени от министерството за Северната армия.
— Значи — каза кралят с видимо задоволство, — всичко е предвидено.
Шарни се поклони.
— А по повод конвоя с парите — каза кралят, — знаете ли дали господин Дьо Буйе получи милиона, който му изпратих?
— Да, сир. Само че Ваше Величество знае ли, че този милион е в съкровищни бонове, които губят двайсет на сто?
— Можа ли поне да ги сконтира на тази цена?
— Сир, най-напред един верен поданик на Ваше Величество беше щастлив, че му се отдаде възможността сам да вземе от тях за сто хиляди екю, без сконто, разбира се.
Кралят изгледа Шарни.
— А остатъкът? — попита той.
— Остатъкът — отвърна граф Дьо Шарни — беше сконтиран от господин Дьо Буйе-син при банкера на неговия баща, господин Перего, който му изплати сумата в менителници на господата Бетман и Дьо Франкфор, които приеха менителниците. Когато дойде моментът, няма да липсват пари.
— Благодаря, господин графе — каза Луи XVI. — Сега трябва да ми кажете името на този верен служител, който е изгубил може би състоянието си, за да даде онези сто хиляди екю на господин Дьо Буйе.
— Сир, този верен слуга на Ваше Величество е много богат, следователно няма никаква заслуга за стореното от него.
— Няма значение, господине, кралят желае да знае името му.
— Сир — отвърна Шарни, покланяйки се, — единственото условие, което той постави за услугата, оказана на Ваше Величество, беше да остане анонимен.
— При все това — каза кралят, — вие го познавате, нали?
— Познавам го, сир.
— Господин Дьо Шарни — каза тогава кралят с онова достойнство, което изпълваше душата му в известни моменти, — ето една халка, която ми е много скъпа… — и той измъкна от пръста си една обикновена златна халка. — Свалих я от ръката на издъхналия си баща, целувайки тази ръка, вледенена от смъртта. Нейната стойност е онази, която й придавам аз. Друга няма. Но за едно сърце, което би ме разбрало, тази халка ще бъде по-скъпа и от най-скъпия диамант. Предайте на този верен служител онова, което току-що ви казах, господин Дьо Шарни, и му предайте тази халка от мое име.
Две сълзи бликнаха от очите на Шарни, гръдта му се изду и задъхан, той коленичи с едно коляно на земята, за да приеме халката от ръцете на краля.
В този момент вратата се отвори. Кралят бързо се обърна, защото отварянето на тази врата беше такова нарушение на правилата на етикета, че само по себе си беше голяма обида, ако не беше предизвикано от голяма необходимост.
Беше кралицата, твърде бледа и държаща в ръката си лист хартия. Но при вида на графа, който, коленичил целуваше халката на краля, тя изпусна листа и нададе вик от учудване. Шарни стана и поздрави почтително кралицата, която говореше неясно през зъби: