Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Колкото и да бе изненадващо, от всички присъстващи именно Колбърг се молеше най-много Каин да издържи, да продължи да диша.
Причината за това беше елементарна — Палас продължаваше да се бие с Ма’елкот в небето над стадиона. Ако Каин умреше твърде скоро, той нямаше да излъчи никакъв запис от изхода на битката.
През високоговорителите в центъра се разнесе шепотът от монологването на Каин:
Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш, врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.
Това сте вие.
При тези думи Колбърг пребледня. Майкълсън сякаш говореше точно на него. Управителят избърса устните си с трепереща ръка и погледна към бутона за извънредно прехвърляне. Можеше да го направи; да изтегли Каин още сега, посред битката, и щеше да е най-добре да го направи при първия намек, че Каин навлиза в забранена територия.
Ала секунда по-късно се успокои. Какво толкова можеше да каже Каин? Блокировката нямаше да му позволи да произнесе нищо, което да е наистина опасно. Той се сви в стола си, опитвайки се да се настани по-удобно, да намери поза, от която да отдаде на смъртта на Каин вниманието, което тя заслужаваше. От доста време очакваше това събитие и възнамеряваше да му се наслади изцяло.
24.
В небето над Стадиона на победата се сражаваха двама богове. Речната вода пречеше на Ма’елкот само с това, че замъгляваше зрението му. Докато се намираше в сферата, той призова любовта на Децата си, разпери ръце и една мълния затанцува върху дланта му. Огънят в тялото му накара реката около него да заври и към сивото небе се понесоха облаци от бяла пара.
Бурята от светкавици и огън засегна само онази малка част от Песента на Чамбарая, която представляваше тялото на Палас Рил, премина през него като през лупа и нанесе удар върху самата Чамбарая, без изобщо да навреди на богинята. Измряха риби, повехнаха дървета, тревата по бреговете се овъгли; една видра и цялото ѝ семейство загинаха във врящата вода, някакъв елен падна от брега във водата. Всъщност силата на Ма’елкот не можеше да нанесе по-голяма вреда на Чамбарая от най-обикновен горски пожар или падането на ранна слана в равнината.
Палас пееше песента и песента струеше през нея, превръщаше се в нея; тя пропускаше през себе си мелодията точно така, както пропускаше силата на Ма’елкот.
И през нея Чамбарая нанесе ответния си удар — не с огън, не с мълния, а със силата на живота, на който служеше.
По великолепната кожа на Ма’елкот се появиха циреи, в дробовете му бързо се разраснаха водорасли. Проказа започна да разяжда плътта му, а мъничките симбионти, живеещи дълбоко в червата му, внезапно започнаха да нарастват, да разширяват корема му, да издуват гърдите му и сигурно щяха да го взривят отвътре — но Ма’елкот, подобно на Чамбарая, беше не само същество, но и идея. Силната любов, която черпеше от Децата си, се разгоря в него; скоро червата, кожата, дробовете и кръвта му станаха също толкова стерилни, колкото и лунната повърхност.
По време на битката двамата богове разговаряха. Гласът на Ма’елкот представляваше хор от хиляди гласове — от плачовете на новородени бебета до мрънкането на болни старци. „Защо не удариш по Децата ми? Знаеш, че така ще ме отслабиш — разтърси земята, събори сградите им, наводни домовете им. Не се ли крие в това твоята истинска сила?“
Отговорът прозвуча в рева на водопада, в тръбенето на дивите гъски, в трясъка на движещите се ледници:
— ТЕ НЕ СА МИ НАПРАВИЛИ НИЩО ЛОШО.
И Ма’елкот разбра — Палас Рил не беше просто проводник на силата на богинята. Нейната воля придаваше цвят на песента; те бяха едно цяло…
Нямаше нужда да побеждава Чамбарая, а само Палас. Тревогите, които не означаваха нищо за реката, бяха голям проблем за жената, през която изтичаше силата.
„Добре тогава. Да се сразим и да приключваме с това.“
Той разпери ръце и насочи силата си към Палас — не огън, не мълния, не вятър, а чиста сила, чист Поток, който извличаше от животите на Децата си, фокусираше и изливаше безспирно върху нея.
Тя прие цялата сила. Пропусна я в себе си и през себе си и почувства източника ѝ; почувства как животите на Децата на Ма’елкот гаснат един по един като светулки в скрежа.
25.
Едва сега, когато вече е твърде късно, когато лежа умиращ върху окървавения пясък, най-после го разбирам.