Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Това е много трудно да се разбере, Дмитрий Фьодорович, защо лъже човек — внушително изговори прокурорът. — Кажете обаче, голям ли беше този талисман, както го наричате, на врата ви?
— Не, не беше голям.
— Колко например?
— Колкото една банкнота от сто рубли, сгъната на две, толкова.
— Най-добре да ни покажете парченцата. Те трябва да са някъде у вас?
— Е, по дяволите… какви глупости… не знам къде са.
— Но моля ви все пак: къде и кога сте го свалили от врата си? Защото, както сам казахте, не сте се отбивали у дома си?
— Когато излязох от Феня и тръгнах към Перхотин, по пътя го скъсах от врата си и извадих парите.
— В тъмното ли?
— Че защо ми е свещ? С пръст го направих за миг.
— Без ножица, на улицата?
— На площада, струва ми се; защо ми е ножица? Парцалчето беше вехто, веднага се раздра.
— Какво го направихте после?
— Там го захвърлих.
— Къде именно?
— Ами на площада, някъде из площада! Дявол го знае къде на площада. Но защо ви е това?
— То е извънредно важно, Дмитрий Фьодорович: веществени доказателства във ваша полза, как не искате да го разберете? А кой ви помогна преди един месец да ги зашиете?
— Никой не ми е помогнал, сам ги заших.
— Вие можете да шиете?
— Войникът трябва да знае да шие, а и в случая не се иска никакво умение.
— А откъде взехте плат, тоест парцалчето, в което ги зашихте?
— Сериозно ли ме питате?
— Разбира се, никак не ни е до шеги сега, Дмитрий Фьодорович.
— Не помня откъде съм взел парцалчето, взел съм го отнякъде.
— Че как така да не запомните това?
— Бога ми, наистина не помня, може да съм го откъснал от някоя дреха.
— Това е много интересно: във вашата квартира утре би могла да се намери онази вещ, риза може би, от която сте го откъснали. От какво беше този парцал: от по-груб плат или по-тънък?
— Дявол го знае от какво. Чакайте… Струва ми се, отникъде не го откъснах… То беше хасе… Струва ми се, че в една нощна шапчица на хазайката ги заших.
— В шапчица на хазайката?
— Да, от нея бях я задигнал.
— Как тъй задигнал?
— Вижте какво, наистина си спомням сега, че бях си взел една нейна шапчица за парцал, а може би за да си чистя перото. Взех я скришом, защото беше ненужен парцал, после бяха останали някакви парченца и като се появиха тези хиляда и петстотин рубли, ги заших… Струва ми се, че именно в тези парцали ги заших. Вехта хасена дрипа, хиляди пъти прана.
— И това вече със сигурност ли го помните?
— Не знам дали със сигурност. Струва ми се, в тази шапчица. Все едно!
— В такъв случай вашата хазайка поне би могла да си спомни, че й е изчезнала тази вещ?
— Ами, тя изобщо не разбра. Стар парцал, ви казвам, стара дрипа, някакъв боклук.
— Ами игла откъде взехте, конец?
— Аз прекратявам, не искам повече. Стига толкова! — ядоса се накрая Митя.
— И все пак странно е, че чак до такава степен сте забравили на кое място на площада точно сте хвърлили този… талисман.
— Че наредете утре да се измете площадът, може да го намерите — подсмихна се накриво Митя. — Стига вече, господа, стига — завърши той с измъчен глас. — Виждам ясно: не ми повярвахте! За нищо и ни най-малко! Вината е моя, а не ваша, не трябваше да се навирам. Защо, защо се омърсих, като ви изповядах моята тайна! За вас това е смешно, по очите ви виждам. Вие, прокуроре, ме докарахте дотам? Възпейте се в химн, ако можете… Проклети да сте, мъчители!
Той оброни глава и закри лицето си с ръце. Прокурорът и следователят мълчаха. След минута вдигна глава и ги изгледа с някак празен поглед. Лицето му изразяваше вече пълно, безвъзвратно отчаяние и той някак кротко се умълча, седеше и гледаше като несвестен. А трябваше най-сетне да свършват: предстоеше незабавно да се почне разпит на свидетелите. Беше вече осем часът сутринта. Отдавна бяха изгасили свещите. Михаил Макарович и Калганов, които през цялото време на разпита все влизаха и излизаха от стаята, този път пак излязоха и двамата. Прокурорът и следователят също имаха извънредно уморен вид. Настъпилото утро беше мрачно, много облачно и валеше като из ведро. Митя в несвяст гледаше към прозорците.
— А може ли да погледам през прозореца? — попита той изведнъж Николай Парфьонович.
— О, колкото искате — отговори той.
Митя стана и отиде до прозореца. Дъждът направо плющеше в малките зеленикави стъкла на прозорците. Точно под прозореца се виждаше разкаляният път, а по-нататък, в дъждовната мъгла — черните, мизерни, неугледни селски къщурки, които изглеждаха още по-черни и сиромашки от дъжда. Митя си спомни за „Феб златокъдрия“ и как искаше да се застреля при първия му лъч. „В такова утро май е още по-добре“ — усмихна се той и изведнъж махна с ръка надолу и се обърна към „мъчителите“.