Поправките

– Хубаво. Ще те закарам до Уестпорт.

Мелиса отметна глава, косата ѝ се разпръсна по раменете.

– Скъпи, не се сърди.

– Щом не искаш да отидем в Кейп Код, значи, не искаш. Ще те закарам до Уестпорт.

– Добре. Ще се облечеш ли?

– Само че, Мелиса, има нещо ненормално в това, да си толкова близък с родителите си.

Тя като че ли не го чу. Застана пред огледалото да се гримира. Сложи си червило. Чип стоеше в средата на стаята с хавлия на кръста. Беше му криво и се чувстваше зле. Смяташе, че Мелиса има право да се отвращава от него. И все пак държеше да са наясно.

– Чу ли какво казах?

– Скъпи. Чип. – Тя притисна устни, за да размаже червилото. – Обличай се.

– Казах, че не е нормално децата да се разбират с родителите си. Не е нормално родителите да са най-добрите ти приятели. Трябва да има някакъв бунт. Така човек се утвърждава като личност.

– Може би така се утвърждаваш ти – отвърна тя. – Но пък ти не си пример за щастлив възрастен.

Той се усмихна, понесе думите ѝ мълчаливо.

– Аз си се харесвам – продължи Мелиса. – А ти май не се харесваш толкова.

– Родителите ти май също си се харесват. Цялото ви семейство си се харесва.

За първи път виждаше Мелиса ядосана.

– Аз си се обичам – повтори тя. – Какво лошо има в това?

Не можеше да отговори какво лошо има в това. Не можеше да обясни какво не е наред с Мелиса, с нейните самовлюбени родители, мелодраматичността и самоувереността ѝ, прехласването ѝ по капитализма, липсата на близки приятели сред връстниците ѝ. Усещането, което го беше връхлетяло в последния час от „Всепоглъщащи наративи“, усещането, че греши за всичко, че няма нищо нередно в света и в това, да си щастлив, че проблемът е само и единствено у него самия, се завърна с такава сила, че той се принуди да седне на леглото.

– Какво е положението с хапчетата?

– Свършиха – отвърна Мелиса.

– Аха.

– Бях взела шест и ти получи пет от тях.

– Какво?

– Явно сгреших, че не ти дадох и последното.

– А ти какво гълташе?

– „Адвил“, скъпи. – Тонът, с който произнасяше галеното обръщение, вече беше минал отвъд неприкритата ирония. – Заради болки в седалищната област.

– Не съм те карал да купуваш наркотици – заяви той.

– Е, не го направи открито.

– Какво искаш да кажеш?

– Ако не бях взела хапчетата, голямо забавление щеше да падне, нали?

Чип не настоя за повече обяснения. Страхуваше се, че най-вероятно тя намеква колко лош и скован любовник е бил, преди да глътне „Мексикански А“. Той наистина се беше показал като лош и скован любовник, естествено, само че се беше надявал, че Мелиса не го е забелязала. Под товара на този нов срам и предвид липсата на хапче, което да олекоти тежестта му, Чип наведе глава и скри лицето си с длани. Срамът го смазваше, а в същото време отвътре се надигаше гняв.