Цербер: Вълк в кошарата

Кой знае защо, ще ми се да кажа, че през следващите четири месеца вършех какви ли не дръзки и възбуждащи щуротии. Но истината е, че в работа като моята подобни моменти са редки. Останалото е досадно, къртовско упорство. Корпорацията ми уреди жилище, на което покриваше част от сметките. Беше уютно апартаментче изцяло в ствола на дърво, с добре обзаведена кухня, климатик и други удобства. Първоначалните ми задължения изобщо не ме натоварваха прекомерно и бързината, с която „помогнах“ на конструкторите да подобрят проектите си за нови схеми, почти веднага ме отличи като способен на много повече. Не бяха излишни и усилията ми славата да остава за онези над мен и в същото време да си запазвам доказателства кой наистина е свършил работата… а пък и те се досещаха за тях. Бяха ми задължени, без да се чувстват заплашени. Естествено можех да се пъча и бия в гърдите, но не го правех. С други думи — ставах незаменим поне за преките си началници, точно както ме посъветва шефът по персонала. Да си призная, за мен всичко това приличаше на детска игра, защото използваните на Цербер схеми бяха остарели с десетина, ако не и с цели двайсет години, пък и с доста ограничени възможности. Тук не се допускаше конструирането на самосъзнаващи се компютри. В това всъщност се криеше действителната причина за изоставането на Диаманта. Хитър похват на Конфедерацията, който даваше резултати дори на технологична планета като тази. А и на военните от цивилизованите светове не би им се наложило да правят десант, за да заличат безследно цяла община например. Имаха си бойни спътници и нямаше да се поколебаят да дадат нагледен урок, само ако дочуят, че някой тайничко престъпва забраните.