Свечеряване [bg]

Защото по-късно няма да сме заедно с нея. Внезапно това придоби смисъл. И макар че не беше толкова зловещо, както възможността да–не–бъдат–никъде, пак беше достатъчно лошо.

— Не мисля да я отвеждам преди поне да се научи да ходи както трябва — рече Стефан и изненада Бони като я прегърна през раменете. Беше като прегръдката на Мередит — приятелска, но силна, макар и кратка. — И не можете да си представите колко се радвам, че тя ще се събуди. И че вие ще сте с нея, за да я подкрепяте.

— Но… — Но нали тези вампири ще продължат да идват във Фелс Чърч, помисли си Бони. И вие няма да сте с нас, за да ни защитите?

Огледа се и видя, че Мередит си мисли същото.

— Бих казала — заговори Мередит с възможно най-внимателно премерения си тон, — че Стефан и Елена вече направиха достатъчно за града.

Е, никой не можеше да го оспори. Както и никой явно не би могъл да разубеди Стефан. Той вече бе взел решение.

След това говориха докато се стъмни, обсъждайки различни възможности и сценарии, както и предсказанието на Бони. Не решиха нищо конкретно, но поне нахвърлиха няколко възможни плана. Бони настоя, че трябва да имат някаква връзка със Стефан и тъкмо се канеше да поиска малко от кръвта и косата му, за да може да го призовава, когато той внимателно й напомни, че вече има мобилен телефон.

Накрая стана време да си тръгват. Хората бяха изгладнели, а Бони предполагаше, че и Стефан също. Изглеждаше необичайно блед, седнал с Елена в скута му.

Докато се сбогуваха на горната площадка, Бони не спираше да си повтаря, че Стефан обеща, че Елена винаги ще подкрепя нея и Мередит. И че никога няма да я отведе без да им каже.

Дори не беше истинско сбогуване.

Тогава защо имаше чувството, че е точно такова?