Приемане [bg]

— За това питай предишния директор. Или Лаури.

— Никога не съм виждала Лаури — отвърна тя, сякаш това отменяше съществуването му.

Истината беше, че Лаури прозвуча нереално и на Контрол, когато спомена името му на това място. Но Лаури не допускаше да бъде изтикван настрани и пренебрегван и продължаваше да кръжи в периферното му зрение като величествена, демонична прашинка. Появяваше се всеки път, когато Контрол се притеснеше, че може би още е на мисия, която се е загнездила толкова дълбоко в черепа му, че не може да я извади. Непознати команди, съобщения, заповеди, импулси, които не бяха негови и можеха да бъдат активирани от други.

— Мислим за машини, не за животни. Врагът не обръща внимание на машините.

Харесваше му думата „враг“: кристализираше и фокусираше вниманието му по-добре от „Зона X“. „Зона X“ беше само феномен, наложен на човечеството, като климатично явление, а „враг“ създаваше намерение и фокус.

Тя се изсмя над израза машини, не животни.

— Определено разбира и обръща внимание на машините. По-добре от нас самите. — Тя се спря и се обърна с лице към него, за да подчертае думите си; излъчваше нещо като гняв. — Още ли не си разбрал, че това, което причинява тези неща, може да манипулира генома, да постига чудеса с мимикрията и биологията? Че знае какво да прави с молекулите и мембраните, че вижда през нещата, изучава ги и после се отдръпва? Че за него, образно казано, смартфонът е прост като стрела с кремъчен връх, че сетивата му са толкова усъвършенствани и сложни, че инструментите ни, начините, по които записваме вселената, вероятно са доказателство за нашата примитивност. Може би дори не мисли, че ние притежаваме съзнание или свободна воля — не и според неговите критерии за тези неща.

— Ако е така, защо изобщо се занимава с нас?

— Вероятно се занимава, колкото може по-малко.

Има ли нещо в крайчеца на окото ти, което не можеш да извадиш?

— Затова се отказваме. Живеем на острова, правим си шапки от листа, вадим плячка от морето.

Строим си къщи от ребрата на чудовищата от сънищата на Контрол. Слушаме музиката за танци, която сами сме създали, и пием лунна светлина, дестилирана от отровни треви. Извръщаме се от реалния свят, защото той вече не съществува.

— Китът може да нарани друг кит със сонара си — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Може да си говори с друг кит на шейсет мили разстояние в океана. Китът е интелигентен също като нас, но по начин, който ние не можем нито да измерим, нито да разберем. Защото ние сме тези невероятно тъпи инструменти. — Пак същата идея. — Или поне ти си такъв?

Може би не го измърмори под носа си, може би той си въобразяваше.

— Ти Му симпатизираш. Харесваш Го.

Евтин изстрел, който не можа да сдържи.