Виртуални вандали [bg]

Телефонът позвъня точно когато сядаха да вечерят. Майката на Мат вдигна от кухнята, докато сервираше сандвичи с протеини.

— Ало? Да, капитане, тук е.

Тя подаде телефона на Мат, след което посочи чинията.

Мат разбра какво искаше да каже.

— Ало, капитан Уинтърс. Тъкмо сядахме на вечеря.

— Ще гледам да съм кратък — каза капитанът, като звучеше доволен. — Ти се оказа прав за корумпираните програмисти. Сдобих се с копие от програмата на ирландското посолство и го изпратих в Куонтико. Нашите специалисти там откриха цяла секция с кодиране, която изобщо не съществува. Прилича на остаряла програма с вируси, която дава достъп до симулацията и до компютърния хардуер отвън.

— Наистина ли? — каза изненадан Мат. — Мислех, че при съвременното програмиране такъв сетъп е невъзможен.

— Вече не — каза навъсено капитанът. — Идеята може и да е остаряла, но който и да стои зад това, е успял да заобиколи дори и най-новите системи за сигурност. — Капитанът спря за момент. — В Нет Форс има доста хора, които много биха искали да си поговорят с този човек.

— Ако попадна на нещо, капитане, ще ви уведомя веднага.

Капитан Уинтърс изрече нещо, което звучеше приблизително като „Хм!“ После добави:

— Това като че ли е всичко, за което можем да помолим. Лека нощ, Мат.

— Лека нощ, сър. — Мат затвори и се зае с вечерята.

По-късно, пред компютъра, отново изчака да стигне някоя натоварена уебстраница, преди да се преобрази в господин Стикс — проксито на Лийф Андерсън. След това активира протокола за комуникации на Кет Кориган и се понесе из неоновата страна на чудесата. Мина покрай правителствените територии в Мрежата, после сви към по-тихия богаташки квартал. Ето я бляскавата резиденция „Маунт Върнън“, точно отпред.

Той се насочи право към светещата стена и… претърпя катастрофа.

Мат се бе свил на кравай върху стола си, държейки се за главата. Струваше му се, че ще припадне. Стискаше зъбите си толкова здраво, че мускулите на челюстта го заболяха. Но не искаше да вика, защото щеше да разтревожи родителите си.

Болката обхващаше всеки нерв в мозъка му. Беше се натъквал на такива инциденти в системата и преди, а този не беше най-болезненият. Е, поне беше по-добре от Лийф Андерсън, когато го улучи онзи виртуален куршум.

Поемаше си въздух… като внимаваше за болката в поразената си нервна система. Знаеше, че свистящото туптене ще отмине. На сутринта щеше да е останало само непоносимото главоболие.