![Лабиринтът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/2/labirintt-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Лабиринтът [bg]». Краткое содержание книги:
“Ребус, увлекателен като главоблъсканиците на Дан Браун, “Лабиринтът” държи в напрежение от първата страница до последния обрат в сюжета”. Дениз Мина
6.
Виконт Реймон-Роже Транкавел беше застанал на подиума в дъното на Голямата зала. Той забеляза закъснелия Гилем Дю Ма, но всъщност чакаше не него, а Пелтие.
Транкавел беше облечен за дипломация, а не за война. Червената му туника със сърмен ширит около врата и в долния край на дългите ръкави му стигаше до коленете. Синьото му наметало бе прихванато около врата с голяма кръгла златна тока и тя отразяваше слънчевата светлина, която проникваше през високите прозорци. Над главата му беше окачен огромен щит с герба на рода Транкавел: две тежки железни копия, образуващи диагонален кръст. Същият знак се виждаше по хоругвите, по тържествените одежди и ризниците. Висеше над подвижната вертикална решетка след рова на Нарбонската порта, за да приветства приятелите и да им напомня за историческите връзки между династията Транкавел и нейните васали. Вляво от щита имаше гоблен с танцуващ еднорог, който висеше тук от поколения.
В дъното на подиума, много навътре в дебелата стена, имаше вратичка, водеща към покоите на виконта в Пенската кула, която беше най-старата в замъка Контал и служеше и за наблюдателница. Вратата беше затулена от дълга синя завеса, върху която също беше извезан гербът на Транкавел. Тя донякъде спираше свирепото течение в Голямата зала през зимата. Днес беше прихваната с тежък сърмен шнур.
Реймон-Роже Транкавел беше прекарал ранното си детство именно в тези помещения, после се беше завърнал да живее между древните им стени заедно с жена си Агнес дьо Монпелие и двегодишния си син и наследник. Падаше на колене в същия малък параклис, където бяха коленичили и родителите му, спеше в дъбовото им легло, където се беше родил. В летни дни като днешния гледаше на здрачаване от същите сводести прозорци и се любуваше на залезното слънце, което обагряше в червено небето над земите на Окситания.
От разстояние Транкавел изглеждаше спокоен и невъзмутим, кестенявата му коса се спускаше по раменете, а ръцете му бяха кръстосани зад гърба. Ала върху лицето му се четеше тревога и той непрекъснато поглеждаше към главния вход.
Пелтие беше плувнал в пот. Дрехите го стягаха под мишниците, бяха залепнали на кръста му. Той се чувстваше стар и неспособен да изпълни задачата, която му бяха възложили. Надяваше се чистият въздух да проясни главата му. Още не можеше да си прости, че си е изпуснал нервите и е допуснал враждебността към зет му да го отклони от задачата. Не можеше да си позволи разкоша точно сега да мисли за това. Ако се наложеше, щеше да се разправя по-късно с Дю Ма. Сега беше длъжен да стои до виконта.
Мислите му често го отвеждаха и при Симеон. Пелтие още усещаше смазващия страх, обзел го, докато обръщаше трупа във водата. И облекчението, когато бе видял издутото лице на непознатия, вторачил в него мъртви очи.
В Голямата зала беше много задушно. Бяха се събрали над сто мъже — църковници и държавници — и миришеше на пот, на тревога и вино. Всички разговаряха и обсъждаха нещо притеснено.
Когато Пелтие се появи, слугите до вратата се поклониха и се втурнаха да носят вино. Точно отсреща, в другия край на залата, имаше сложени в редица столове с високи облегалки от тъмно лъснато дърво, като столовете за хора в катедралната църква в Сан Назари. На тях седяха благородниците от Миди, владетелите на Мирпоа и Фанжо, на Курсан и Термьонес, на Алби и Мазаме. Всички те бяха поканени в Каркасон за празника на Сан Назари, а сега бяха повикани да участват в Съвета. На Пелтие му направи впечатление, че лицата им бяха напрегнати.
Той си запроправя път между групичките мъже, консули на Каркасон и изтъкнати граждани на търговските предградия Сан Висан и Сан Микел. В здрача покрай северната стена се бяха спотаили църковници и неколцина монаси с почти скрити зад наметалата лица и пъхнати в широките ръкави на черните им одежди ръце.
Рицарите на Каркасон, сред които и Гилем дю Ма, стояха пред огромна каменна камина от пода до тавана в дъното на залата. Escrivan27 Жеан Конгост, писар на Транкавел и съпруг на голямата дъщеря на Пелтие Ориан, седеше на високото си писалище отпред.
Пелтие спря пред подиума и се поклони. По лицето на виконт Транкавел се изписа облекчение.
— Извинявай, господарю.
— Не се притеснявай, Бертран, важното е, че вече си тук.
Долепиха глави, за да не ги чува никой, и си размениха няколко думи. Сетне по нареждане на Транкавел Пелтие пристъпи напред.
— Господа — ревна той. — Тишина, господа, ще говори вашият Seigneur, Реймон-Роже Транкавел, виконт на Каркасон, Безие и Алби.
27
Писар (фр.). — Б.пр.