Ударът [The Rainmaker-bg]

— Всичко е на едно място.

— Добре. Къде?

— В Атланта.

— В Атланта ли?

— Да. Това е дълга история, Руди.

— Защо не ми я разкажете?

За разлика от вчерашната ни среща в „Кипарисовите градини“ днес мис Бърди разполага с времето си. Няма други отговорности. Нито Боско се навърта наоколо, нито има чинии за разчистване или игри за организиране. Тя бавно върти чашката си, гледа масата и се колебае.

— Всъщност никой не знае това — казва най-сетне мис Бърди съвсем тихо и изкуствените й челюсти леко потракват. — Поне в Мемфис.

— Защо? — питам аз, може би малко по-тревожно, отколкото се полага.

— Децата ми също не знаят.

— За парите ли? — изненадвам се аз.

— О, знаят за част от тях. Томас работеше упорито и успяхме да спестим доста. Когато почина преди единайсет години, остави ми сто хиляди долара. Синовете ми и особено снахите вярват, че сега парите са станали пет пъти повече. Но те не знаят за Атланта. Да ти направя ли още кафе?

Преди да отговоря, тя вече е на крака.

— Разбира се — казвам аз.

Мис Бърди взима чашата ми, слага малко повече от половин чаена лъжичка нескафе, после сипва хладка вода и се връща на масата. Разбърквам тъй, сякаш очаквам да вкуся екзотично капучино.

— Погледите ни се срещат и аз цял се превръщам в съчувствие.

— Вижте какво, мис Бърди. Ако темата е прекалено болезнена, може би трябва да я прескочим набързо. Нали ме разбирате, само основните моменти.

— Защо да е болезнена? Става дума за богатство.

Е, точно така мисля и аз.

— Чудесно. Кажете ми само в най-общи линии в какво са вложени парите. Най-много ме тревожат недвижимите имоти.

Това е истина. Парите в брой и другите налични средства се ликвидират най-напред, за да бъдат платени данъците. Към недвижимите имоти се посяга само в краен случай.

— Никому не съм казвала за парите — изрича тя съвсем тихо.

— Но нали вчера споменахте, че сте разговаряли за тях с Кенет Чандлър.

Тя дълго мълчи и върти чашката си по протритата пластмаса.

— Да, май споменах нещо такова. Но не помня дали му казах всичко. Може и да съм го поизлъгала. Във всеки случай, сигурна съм, че не му казах откъде дойдоха парите.

— Добре. Откъде дойдоха?

— От втория ми съпруг.

— От втория ви съпруг ли?

— Да, от Тони.

— Значи Томас и Тони?

— Аха. Около две години след смъртта на Томас се омъжих за Тони. Той беше от Атланта и само минаваше през Мемфис, когато се срещнахме. Живяхме заедно пет години — всъщност ту се разделяхме, ту пак се събирахме и през цялото време се карахме, додето накрая ме заряза. Голям мошеник, само се чудеше как да ми докопа парите.

— Обърквате ме. Нали казахте, че парите идват от Тони?

— Точно така, само че той не знаеше. Това е дълга история. Имаше разни завещания и тям подобни истории, за които Тони изобщо не беше чувал, а аз още по-малко. Брат му беше богат и смахнат, всъщност целият им род не е със света, и точно преди да умре, Тони наследи богатството на смахнатия си брат. Нали разбираш, два дни преди Тони да ритне камбаната, брат му умря във Флорида. Тони нямаше завещание и не остави нищо, освен една вдовица. Мен. Обадиха се по някое време от една голяма адвокатска фирма в Атланта и рекоха, че според законите на Джорджия сега имам страшно много пари.