Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Зимата в планините Овнерог не би могла с чиста съвест да се опише като магична ледена страна — всяка вейка окичена със захарните дантели на леда. Зимата в планините Овнерог не си губи времето — тя направо отваря портите към първичния мраз, съществувал преди Сътворението на света. Зимата в планините Овнерог представлява шест стъпки дълбок сняг и гори, превърнати в мрежа от сенчести зелени тунели под преспите. Зимата означава пристигането на оня тип нехаен вятър, на който не му се занимава да заобикаля хората и вместо туй духа директно през тях. Идеята, че някой може да се наслаждава на зимата не би могла да хрумне на който и да е жител на планините, а те си имаха осемнайсет различни думи за сняг7.
Духът на крал Верънс кръстосваше бойниците, самотен и гладен, надничаше към любимите си гори и чакаше своя шанс.
Беше зима на поличбите. Нощем комети проблясваха през мразовитите небеса. Могъщи облаци с форма на китове и дракони се носеха денем над земята. В село Тъп Бръснач котка се окоти с двуглаво котенце, но тъй като Грибо в резултат на редовни усилия беше предтеча по мъжка линия на последните трийсетина поколения котки, този факт не се прие за особено знаменателен.
В Скапан Гъз петел снесе яйце и му се наложи да се изправи лице в лице с някои доста смущаващи въпроси от личен характер. В град Ланкър един човек се кълнеше, че е срещнал друг човек, който действително видял със собствените си очи как едно дърво станало и тръгнало да ходи. Имаше кратко, но силно преваляване на скариди. Странни светлини се виждаха в небето. Гъските тръгнаха назад. И над всичко туй пламтяха студените завеси на Aurora Coriolis, сиянието на Главината, и студените му отблясъци оцветяваха среднощния сняг.
Във всичко дотук нямаше нищо необичайно, разбира се. Планините Овнерог лежаха върху най-могъщия магически разлом на Диска, подобно на железен прът, нехайно захвърлен върху железопътни релси. Те бяха така наситени с магия, че периодично се разреждаха върху околностите. Хората просто се будеха посред нощ, промърморваха „А-а, туй ще да е поредното скапано предзнаменование“ и заспиваха отново.
Прасоколедата дойде, за да отбележи началото на новата година. С тревожна внезапност отново не се случи нищо.
Небесата бяха ясни, снегът бе дълбок и хрущеше като кристална захар.
Замръзналите гори бяха тихи и миришеха на тенекия. Единственото, което падаше сегиз-тогиз от небето, беше поредният сняг.
Човек можеше да премине цялото пусто Плато от Тъп Бръснач до град Ланкър, без да зърне и едничко блуждаещо огънче, безглаво куче, крачещо дърво, призрачна колесница или комета. След това го завеждаха в таверната и му даваха питие, за да поуспокои разклатените си нерви.
Планинците от Овнерог с годините бяха развили невероятна устойчивост срещу магическия хаос и сега се оказаха неподготвени за внезапната промяна. На човек му идва на ум представата за шум, на който никой не обръща внимание, докато внезапно не престане.
Баба Вихронрав го чу, както си лежеше уютно под купчина юргани в ледената спалня. Нощта на Прасоколеда по традиция е единственото време през годината, през което се очаква, че вещиците ще си стоят по домовете. Тя си беше легнала рано в компанията на кесия с ябълки и бутилка гореща вода, за да си топли краката. Но нещо я разбуди от дрямката й.
Обикновен човек би се промъкнал крадешком надолу по стълбището, въоръжен с ръжена. Баба просто обгърна коленете си с ръце и остави умът й да броди.
Нещото не бе в къщата. Тя можеше да усети малките бързи мозъчета на мишките и размитите умове на козите си, които лежаха с издути търбуси в уютната топлина на обора. Излязла на лов сова проблесна като внезапен кинжал от тревожност и се плъзна безшумно над покрива.
Баба се съсредоточи още, докато главата й се изпълни с тънкото шумолене на насекомите из сламения покрив и дървоядите в гредите на къщата. Нищо интересно там.
Тялото й се сгуши в леглото, а умът й се отнесе надалече в гората. Тя беше притихнала с изключение на случайния глух звук на пряспа, сринала се от клон. Дори посред зимата гората бе пълна с живот, най-често задрямал в дупки или заспал зимен сън в хралупите на дърветата.
Всичко си беше както обикновено. Баба разпростря ума си още по-надалеч, към високите плата и тайни просеки, където вълците безшумно пробягваха по заледената земя, докосна умовете им, остри като нож. Още по-високо и вече нямаше нищо, освен някакви гадинки8.
Всичко си беше тъй, както би трябвало да бъде, с изключение, че нищо не беше наред. Имаше нещо — да, нещо живо там отвън, нещо малко и същевременно древно, и…
Чувствата не са проста работа и Баба го разбираше много добре. Обели най-горния им слой и отдолу ще се покажат други…
7
За съжаление всички са неподходящи за публикуване.
8
Малки черно-бели пухкави създания, прочути заради козината си. Те са по-предпазливите роднини на лемингите — нахвърлят се единствено върху дребни камъчета.