Битката за Фондацията

Това му напомни, че е повикал Демерцел с определено намерение, а не просто така, та той да стои там, докато Императорът размишлява. Първият министър би приел прекаления размисъл като признак за старост.

— Демерцел — каза монархът.

— Сир?

— Този приятел Джоуранъм… Уморих се да слушам за него.

— Няма причина да слушате за него, сир. Той е един от онези феномени, които изплуват на повърхността на новините за кратко и сетне изчезват.

— Ала Джоуранъм не изчезва.

— Понякога това отнема малко време, сир.

— Какво мислиш за него, Демерцел?

— Опасен е, но има известна популярност. Точно тя увеличава опасността.

— Щом ти го намираш опасен, а аз го намирам досаден, защо трябва да чакаме? Не може ли просто да бъде затворен или екзекутиран, или нещо подобно?

— Политическата ситуация на Трантор, сир, е деликатна…

— Винаги е била такава. Кога си ми казвал, че е друга освен деликатна?

— Живеем в трудни години, сир. Ще бъде безполезно да направим нещо по-сериозно срещу Джоуранъм, ако с това само засилим опасността.

— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.

— Не е възможно да станете, сир.

— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.

— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.

— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.

— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?

— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?

Демерцел отвърна почти сервилно:

— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?

— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.

— Действително това му беше името.

— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?

— Да, сир.

Клеон изглеждаше доволен:

— Както виждаш, все пак имам памет. Не ми е нужно да разчитам за всичко на моите хора. Нали разговарях с тоя приятел Селдън за същността на доклада му?

— Паметта Ви е наистина безпогрешна, сир.

— Какво стана с неговата идея? Беше някакво устройство за предсказване на бъдещето. Моята безпогрешна памет не е запазила названието му.

— Психоистория, сир. Това не е точно устройство за предсказване на бъдещето, а теория за предвиждане на общите тенденции в бъдещата история на човечеството.

— И какво стана с нея?

— Нищо, сир. Както Ви обясних навремето, цялата идея се оказа съвършено непрактична. Много любопитна, но безполезна.