Ласи

Ласи нямаше трудности с намирането на вода, за да утолява жаждата си. Но набавянето на храна беше проблем, твърде далечен за живота, който беше водила досега. Откакто се помнеше, не й се беше налагало да се грижи за храната си. Тя се появяваше пред нея в точно определено време. Хората я поставяха пред муцуната й в специална чиния. Бяха положили големи усилия да й втълпят, че това е нейната част и че никога не бива да яде храна, която е захвърлена на улицата. Година след година я бяха приучвали към това и бяха постигнали успех. Не, Ласи никога не се беше грижила за прехраната си. Това беше задължение на хората.

А сега изведнъж навикът и наученото в досегашния живот се оказваха безполезни. Следобед никой човек не поставяше пред нея съдинка с ядене. Сега това благородно животно трябваше да се научи да се грижи само за себе си.

Ласи учеше добре. Тя не разсъждаваше като хората. Хората имат фантазия — те могат да си представят някакво събитие и съпътстващите го обстоятелства, още преди да се е случило. Едно куче не може да стори това — то може само да чака, докато събитията го връхлетят, и тогава да направи онова, което е във възможностите му, за да ги овладее.

Инстинктът я тласкаше да продължи пътя си на юг. Той й подсказваше как да избягва населените места, как да върви по ръба на пропастите или да се промъква по корем през откритите хълмове. Инстинктът я научи и как да си намери храна.

Когато на петия ден от пътешествието си Ласи продължаваше пътя си в обичайния бърз, лек тръс, сетивата й я предупредиха, че трябва да бъде предпазлива. Тичаше по една невидима пътечка през степта, оставена от дивеча, когато изведнъж спря. Издаде глава напред и застина неподвижна, стараейки се да разгадае със слуха и обонянието си знаците, които все още бяха съвсем слаби и един човек никога не би могъл да ги забележи.

Обонянието й първо реши загадката: топъл, добре познат мирис на храна.

Старият навик я тласкаше да изтича открито към миризмата, без да се бои от нищо. Ала инстинктът победи навика. Тя приклекна и бавно и предпазливо запълзя към миризмата. Движеше се през степта съвсем безшумно, миризмата ставаше все по-силна. Изведнъж видя онова, което беше подушила. По същата пътечка се движеше една невестулка, гъвкава като змия. Главата й беше високо вдигната, тя влачеше след себе си току-що убит заек. Плячката беше по-голяма от невестулката, но зверчето беше силно и я влачеше напред с учудваща скорост. Сега вече и невестулката усети враг и се обърна светкавично. Цялата й поза изразяваше заплаха. Тя пусна плячката си и се изправи срещу Ласи, за да погледне опасността в очите. Оголи острите си зъби и нададе пронизителен писък, който прозвуча като предупреждение.