![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
Още по-здраво се вкопчих в тънката ръка: страх ме беше да не изгубя спасителния пояс.
— Защо ли? А защо нямаме пера, криле — само раменни кости, само основи за криле? Защото крилете вече не са ни нужни — имаме авиолети, крилете само биха ни пречили. Те са, за да летиш, а ние вече нямаме закъде: ние долетяхме, пристигнахме, нали?
Объркано кимнах. Той ме погледна, разсмя се остро, ланцетно. Онзи, другият, чу, тромаво изтрополя от своя кабинет, с поглед сякаш вдигна на рога моя тънък доктор, мен също.
— Какво има? Как така душа? Душа ли, казвате? По дяволите! Така скоро и до холера ще стигнем. Аз ви казвах (тънкият бе вдигнат на рога), казвах ви: всякаква там фантазия трябва… На всички… Да се оперира фантазията. Само хирургията, само ножът…
Той надяна огромни рентгенови очила, дълго ме обикаля и се вглежда през черепа — в мозъка ми, записва нещо в бележника си…
— Крайно, крайно интересно! Слушайте: не бихте ли се съгласили… да ви спиртосаме? За Всеобщата Държава това би било извънредно… това би ни помогнало да предотвратим епидемията… Ако нямате, разбира се, особени причини…
— Знаете ли — каза другият, — номер Д петстотин и три е един от създателите на ИНТЕГРАЛА и съм сигурен — това би нарушило…
— Ааа — измуча онзи и затрополя обратно към кабинета си. Останахме двамата. Хартиената ръка леко, гальовно ме докосна, лицето-профил се приближи плътно до моето; той прошепна:
— Ще ви кажа на четири очи — не сте само вие. Моят колега не случайно говори за епидемия. Спомнете си, не сте ли забелязвали у някой друг нещо подобно, много близко… — Той внимателно ме погледна. За какво намеква — за кого? Нима — —
— Слушайте… — Скочих от стола. Но той вече заговори на висок глас:
— … А против безсъние, против тези ваши сънища — мога да ви посъветвам едно: ходете повече пеш. Ето, още утре сутринта вземете да се разходите… защо не и до Древния Дом.
Той отново ме убоде с очи, тънко се усмихна. И ми се стори: съвсем ясно видях увитата в тънката тъкан на тази усмивка дума — буква — име, единственото име… Или това отново е само фантазия?
Едва дочаках да ми напише удостоверението, че съм болен (за днес и утре), още веднъж му стиснах здраво ръка и мълком изтичах навън.
Сърцето — леко и бързо като авиолет, ме носи, издига ме нагоре. Знаех: утре ме чака радост. Каква?
17
Конспект:
През стъклото
Умрях
Коридорите
Безкрайно съм объркан. Вчера, в момента, когато мислех, че вече всичко е разплетено и всички хиксове са намерени — в моето уравнение се появиха нови неизвестни.
Координатите на цялата тази история, разбира се, се пресичат в Древния Дом. От тази точка тръгват осите на всички X, Y и Z, върху които от известно време за мен се крепи целият свят. Вървях пеш по оста X (булевард 59) към началото на координатите. У мен — като пъстра вихрушка — вчерашното: обърнатите наопаки сгради и хора, мъчително-чуждите ръце, блестящите ножици, остро капещите капки от чешмата — това беше, вече беше веднъж. И разкъсвайки плътта ми, всичко това стремително се върти там — под разтопената от огъня повърхност, където е „душата“.
За да изпълня предписанието на лекаря, нарочно избрах пътя не по хипотенузата, а по двата катета. И ето го вече втория катет, обиколния път до подножието на Зелената Стена. От необхватния с поглед зелен океан зад Стената към мен се носеше невиждана вълна от корени, цветя, клони, листа — надигна се — сега ще ме блъсне и от човек — най-тънкия и точен механизъм — ще се превърна в…
Но за щастие между мен и дивия зелен океан е стъклото на Стената. О, колко велика е божествено-ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят — от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…
През стъклото насреща ми — мътно, неясно — тъпата муцуна на някакъв звяр, жълти очи, упорито повтарящи една и съща, неясна за мен мисъл. Дълго се гледахме един друг в очите — в тези кладенци от света на повърхността към другия, подмолния. И у мен се раздвижи мисъл: „Ами ако този, жълтоокият, в своята нелепа, мръсна купчина листа, в неизчисления си живот — е по-щастлив от нас?“
Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то — да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен — да; но нали аз съм изключение, аз съм болен.