Блудния син
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блудния син». Краткое содержание книги:
Оригиналният роман се състои от 5 части: „Роби на мизерията“ („Die Sklaven der Elends“), „Роби на труда“ („Die Sklaven der Arbeit“), „Роби на позора“ („Die Sklaven der Schande“), „Роби на златото“ („Die Sklaven des Goldes“) и „Роби на честта“ („Sklaven der Ehre“).
По-късно издателство „Карл Май Ферлаг“ го разпределя в 5 отделни тома: „Горски призрак“ (Bd. 64), „Непознатият от Индия“ (Bd. 65), „Блудния син“ (Bd. 74), „Роби на позора“ (Bd. 75), „Отшелника“ (Bd. 76)
Само няколко дена, след като невинността на Хайлман бе установена, той си намери нова работа в Роленбург. Оттогава бяха минали три седмици и младият мъж трябваше още веднъж да отиде до столицата, за да отговори на няколко въпроса на комисаря Андерс. Това сега беше уредено и Хайлман чакаше на столичната гара влака си за Роленбург. Той седеше в чакалнята на втора класа, пиеше чаша бира и плъзгаше поглед наоколо. Ето че очите му се спряха на едно младо момиче, което седеше близо до него и бе оставило до себе си една голяма чанта. Хайлман се почувства неволно развълнуван от нейната външност. Това бе една разцъфтяваща се красота, но не само тя привлече неговите очи. В нейните меки, нежни черти намери нещо, което му се стори удивително познато. И странно, тя също погледна няколко пъти към него, а когато погледите им се пресрещаха, свеждаше мигли, но не изплашено, а по-скоро като изпълнена с радост. В един момент Вилхелм Хайлман стана, направи няколко бързи, решителни крачки към нея, поклони се леко и каза:
— Извинете, фройлан! Не сме ли се виждали вече?
Тя се изчерви, но отговори простичко:
— Дори често, хер Хайлман.
— Как? Вие ме познавате? И къде всъщност сме се виждали?
— В родния ни град, в Лангенщат — отговори момичето тихо.
— Я гледай, вие всъщност сте дошли от горе? Аз от доста години не съм бил, наистина, по онези места. Но, хм-м! Вашето лице ми говори така приятелски, а не знам с какво име да се обръщам към вас.
Хайлман направи слисана физиономия.
— Черешите?
— Черешите, цариградското грозде, крушите и ябълките, които тайно промушвахте през оградата, за да може някой да ги намери. Този някой беше едно малко, бедно момиченце, което никога нямаше и пфениг да си купи такива плодове. Вие също нямахте много, наистина, но все намирахте случай да свършите някоя куриерска услуга и да получите като отплата разни плодове, които от своя страна давахте на малкото момиче. Междувременно, разбира се, то стана малко по-голямо.
Вилхелм отстъпи крачка назад. Изненадата бе изписана по лицето му, когато възкликна:
— Вие сте Магда? Магда Вебер! Ей, каква голяма радост! Не сме се виждали цяла вечност!
— О, да — усмихна се дяволито Магда. — Тогава аз бях съвсем малко, глупаво девойче, търчах боса и напъвах каша от грис. Но скоро настъпиха тъжни времена за мен. Майка почина, а татко почти си изгуби ръката, циркулярът му я осакати. И това естествено сложи край на дърворезбата. Залови се с дребна продажба на плодове, която едва-едва изхранва него и трите ми сестри.
При тези думи сведе поглед към земята. Хайлман разбра веднага.
— Предполагам, че сте напуснали Лангенщат, за да си потърсите работа в столицата? — попита деликатно.
— Доскоро работех като сервитьорка в една пивница — отвърна Магда смутено.
— Колко жалко, че не съм имал възможност да ви помогна — извика Хайлман поривисто. — Та аз четиринайсетгодишен напуснах Лангенщат и оттогава преживях… много лоши неща, но също и хубави. Каква случайност, че се срещнахме тук. Сега накъде ще пътувате?
— За Роленбург, където днес трябва да постъпя на нова работа — отговори Магда. — Ще ставам камериерка при една дама, която държи пансион за млади художнички.
— Как се казва? — попита Хайлман предпазливо.
— Фройлан Мелита.
— Не ми е познато това име. Наистина, аз самият съм от съвсем скоро на работа при един книговезец в Роленбург Но както и да е! В коя класа ще пътувате?
— Не знам — отговори Магда. — Ще пътувам дотам с един господин, който е роднина на новата ми господарка и ме избра за работата.
Хайлман вдигна поглед.
— Точно сега един господин влезе. Изглежда, търси някого.
— Това е той — отговори Магда, като се огледа. — Маха ми. Трябва да отида при него.
Тя посегна към чантата. Вилхелм й подаде ръка и каза:
— При тези обстоятелства действително не бива да ви задържам. Надявам се, в Роленбург пак ще се видим. Или не желаете?
Тя позабави отговора, после тихо прозвуча:
— Много ще се радвам. Адио, хер Хайлман!
— Адио, Магда!
Погледът му я проследи, докато тя изчезна в чакалнята на трета класа. Уланд стоеше там и я посрещна със зъл поглед.
— Какво правехте там?
Тя го погледна учудено.
— Защо питате?
— Защото трябваше да чакате в тази зала!
— Не помислих за това — извини се Магда. — А и не можех да знам, че ще пътувате в трета класа. Като роднина на фройлан Мелита иначе сигурно пътувате във втора?