Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Етиката и моралът изглеждат на шизоидния по-скоро съмнителни. Той не цени особено високо онези изисквания, които са прекомерни за човека такъв, какъвто той е, и по този начин му вменяват чувство за вина. Той по-малко от другите изобщо е склонен да изпитва вина. Поради липсата на контакти шизоидният е по-слабо адаптиран в социален план; егоцентричен по природа, той живее по-скоро самосъхранително и оценява според това, което е уместно за него. Така той създава един „морал на господаря“, който признава за валиден единствено по отношение на самия себе си. Той е изпълнен с презрение към „слабите“, които се чувстват обвързани с морални размисли — това му изглежда като проява на страхливост и липса на смелост за самостойност. Ако са силни личности, те живеят според своите собствени закони, за тях в пълна сила важат думите „силният е най-силен сам“ с всички заложени тук възможности и опасности. Само силният притежава мощта да положи като ценност своето отрано осъзнато биване различен от другите, каквото е мотото на тази глава. По-слабият и по-крехкият се оттегля от света като наблюдаващ и се опитва, изграждайки си личен свят, да компенсира това обстоятелство, за да не се нуждае от другите. Така той може да се отдаде на занимания с животни или с мъртви материи, които понякога изцяло го ангажират. Ако са дълбоко увредени, те често имат деструктивно-разлагащо влияние, стават асоциални и безскрупулно използват други хора за своите цели.

Шизоидните родители и възпитатели дават на детето твърде малко топлина; те остават много далечни за него, не успяват адекватно да схванат и отговорят на чувствените потребности на детето, често иронизират всяка негова проява на чувства. Те лесно правят детето несигурно, като твърде скоро отгатват и психологически разкриват неговите мотиви, и по този начин отрано го тласкат към саморефлексия. То зъзне в тяхно присъствие и се смущава от резките им, трудно разбираеми за него реакции, които сякаш го държат в алармена готовност. У тях то среща много малко възможности за любяща идентификация, те са прекалено недостижими за него. Но шизоидните често създават добър контакт с малкото дете, към което могат да изпитват нежност. По-късно те скриват своята благосклонност зад подигравателна ирония, което трудно позволява на детето да придобие увереността, че любовта му е нещо ценно, че тя би могла да означава много за другия, тъй като неговите чувства никога не биват взети насериозно. („Господин синът ми има внезапни пристъпи на нежност“; „Госпожица дъщеря ми сигурно иска да изкрънка нещо от мен, щом е толкова любвеобилна“.)