Сянката на Бога

Но не емоцията — дори да беше истинска, тя едва ли бе насочена към трагедията на Кати, защото свещеникът трябваше да изпитва състрадание към всекиго, това му беше работата — правеше скръбта му така непринудена и затрогваща. Той изобщо не познаваше сестра му. Когато говориха по телефона, за да уточнят подробностите около службата, свещеникът бе потърсил помощта на Ласитър, за да „персонализира траурната церемония“. Искаше да знае как са се обръщали към покойната. Катлийн? Или може би Кейт, Кат или Кати? Пожела да научи някои по-весели случки от живота й, за да напомни на семейството и приятелите й за „живата жена“.

Сега, когато вече стояха край гроба, свещеникът говореше с тъпи и предсказуемо възвисяващи слова за необятните простори, където се реят Кати и Брендън, за ширналата се пред духа, безкрайност. Или поне Ласитър намираше думите му за тъпи, може би защото се подреждаха като дялани камъни на точно определените им места в хода на службата. Но леля Лилиан — единствената роднина сред присъстващите — изглежда бе по-податлива на въздействието им, тъй като в един момент се наклони към него и силно го стисна за ръката.

Едва сега осъзна с известна изненада, че изпитва това необяснимо чувство на неестественост още от мига, когато бе научил за смъртта на Кати. Първоначално бе решил, че става дума за нормална реакция на неочакваната смърт, своеобразен шок. Но сега в гробището започна да разбира, че усещането за нереалност се дължи на факта, че както повечето обикновени хора и той бе „присъствал“ на много „кино-погребения“. И подсъзнанието му сигурно очакваше издаващия „играта“ кадър отблизо. Или панорамната картина на затревения хълм, на който на фона на залеза стои със скръстени ръце мистериозен непознат. Любим, сбогуващ се за последно от безопасно разстояние. Или убиец, наслаждаващ се на скръбта, която е посял.

Така че Ласитър чакаше нещо, музика или необичаен ъгъл на камерата, което да „разкрие“ най-сетне истината за станалото.

Нещо, което така и не се случваше. И точно това усилваше чувството за неестественост. Нещо липсваше… Например причината за смъртта, събрала тези хора тук. Кати и Брендън не бяха жертви на случайно насилие — убийствата им явно бяха добре обмислени… И толкова. Полицията даже не разполагаше с версия. А човекът с отговорите отиваше на зле: беше все така в кома, повредените му дробове бяха инфектирали, а кожата му загнояваше. Бяха казали на Ласитър, че ще минат седмици, преди да може да бъде разпитан.

Хората край гробовете изглеждаха потиснати и измъчени. Неочакваната смърт на близък за тях човек, явно ги бе смазала. Ласитър виждаше шокираните лица на родителите на приятелчетата на Брендън от предучилищната забавачка. Учителката му, висока жена с дълга кестенява коса, не бе спряла да бърше сълзите си. Долната й устна трепереше. До нея стоеше момченце, хванало майка си за ръката — жена с тъмни очила и шапка с воал.