Вещицата от Портобело
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вещицата от Портобело». Краткое содержание книги:
— Разбирам и виждам, че е важно да притежаваме някаква елегантност. Ето защо изисквате от мен да застана в определена поза, да отдам почитта си на материала, който ще използвам, и едва тогава да пристъпя към работата.
Така е. Докато се учеше да уважава четката, тя откриваше колко е важно да бъде спокойна и да подхожда с елегантност към нещата, за да се научи да пише. А спокойствието идва от сърцето.
— Елегантността не е на повърхността. Тя е начинът, който човек е изнамерил, за да подходи с уважение към живота и работата си. Затова, когато усетиш, че позата ти е неудобна, не мисли, че тя е неправилна или изкуствена. Тя е истинската, защото е трудна. Заради нея хартията и перото се чувстват горди. Заради усилието. Хартията престава да бъде гладка повърхност без цвят и придобива дълбочината на поместените отгоре й неща.
Само с елегантна поза се постига съвършена ка-лиграфия. Така е и в живота. Когато премахне повърхностния слой, човек успява да се концентрира и да види обикновените неща. Колкото по-прост и трезв е подходът, толкова е по-красив, дори отначало да изглежда неудобен.
От време на време ми разказваше за работата си. Споделяше, че се чувства вдъхновена и че е получила изключително предложение от могъщ емир. Той дошъл в банката, за да посети своя приятел, директора. (Емирите никога не ходят в банката, за да теглят пари, имат си достатъчно хора, които да вършат това.) Докато разговарял с нея, споменал, че търси някого, който да се грижи за продажбата на терени. Попитал я дали проявява интерес.
Кой би проявил интерес към терени насред пустинята или към пристанище, което не е в центъра на света? Реших да не коментирам и погледнах назад. Доволен съм, че си замълчах.
Един-единствен път тя говори за любовта на мъж, въпреки че когато идваха туристите и я заварваха там, се опитваха да я спечелят по някакъв начин. Обикновено Атина дори не трепваше, но веднъж един от ухажорите намекна, че познава нейния любим. Тя пребледня и веднага погледна към детето, което за щастие не обръщаше внимание на разговора.
— Откъде го познавате?
— Шегувам се — каза мъжът. — Просто исках да разбера дали сте свободна.
Тя не отговори нищо, но аз разбрах, че човекът, който е част от живота й, не е баща на детето.
Един ден пристигна по-рано от обичайното. Каза, че е напуснала работата си в банката и е започнала да продава терени — така щяла да разполага с повече свободно време. Обясних й, че не мога да я обучавам преди уречения час, имах да върша много неща.
— Мога да съчетавам двете неща — движение и покой. Възторг и концентрация.
Атина отиде до колата, взе касетофона и оттогава винаги танцуваше насред пустинята, преди да започнем урока, а детето тичаше и се смееше край нея. Когато сядаше да се занимава с калиграфия, ръката й беше по-спокойна от друг път.
— Има два вида букви — обяснявах аз. — Първият вид са буквите, изписани много точно, но без душа. В този случай колкото и добре да владее техниката, калиграфът се е съсредоточил изключително върху работата си — затова не се е развил, започнал е да се повтаря, не е успял да израсте и един ден ще престане да упражнява краснописа си, понеже ще сметне, че всичко е рутина.
Вторият вид са буквите, изписани технично, но и с душа. За тази цел е необходимо намерението на пишещия да се съгласува със самата дума. Тогава и най-тъжните стихове престават да са трагични и се превръщат в обикновени факти, изпречили се на пътя ни.
— Какво правите с вашите рисунки? — попита детето на перфектен арабски. Въпреки че не разбираше за какво си говорим, то много се стараеше да участва в работата на майка си.
— Продавам ги.
— Аз може ли да продавам моите рисунки?
— Ти трябва да ги продаваш. Един ден ще се замогнеш от тях и ще можеш да помагаш на майка си.
Момчето остана много доволно от думите ми и се върна към заниманието си — рисуваше шарена пеперуда.
— А аз какво да правя с моите текстове? — попита Атина.
— Ти знаеш колко ти е струвало усилието да стоиш в необходимата поза, да укротяваш душата си, да имаш ясни намерения и да уважаваш всяка буква във всяка дума. Но засега просто продължавай да се упражняваш.
След дълги тренировки преставаме да мислим за всички движения, които трябва да правим — те стават част от живота ни. Ала преди да стигнем до това състояние, трябва да се упражняваме отново и отново. И ако не е достатъчно, пак трябва да се упражняваме.
Забележи как добрият ковач работи с желязото. За нетренирания поглед той нанася все едни и същи удари с чука.
Но за посветения в изкуството на калиграфията е ясно, че всеки път когато той вдига и стоварва чука, силата на удара е различна. Ръката извършва едно и също движение, но щом доближи желязото, тя разбира дали трябва да удари по-силно или по-слабо. Така е и с повторенията — макар и да изглеждат еднакви, всеки път са различни.