Бялото мълчание
- Автор: Нешев Гео
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялото мълчание». Краткое содержание книги:
Вестта за станалото нещастие пристигна в болницата за 15 минути. На 20-тата десет линейки със съответните екипи летят по шосето за Джурово. Сърцата на всички в болницата се свиват в предчувствие на ужасното, но разумът и надеждата надделяват над страшното напрежение. Спокойствие. Сега преди всичко е нужно спокойствие. И желязна дисциплина. И онова необичайно съсредоточаване на професионално умение и знания, които обикновено наричаме рутина. Задействува се един огромен и сложен апарат. Деветдесет и един човека — лекари, сестри, фелдшери, санитари, шофьори — съставят този апарат и заработват бързо и точно в пълния смисъл на думата. И безшумно. Пациентите в поликлиниката и стационара не разбират нищо. Наглед нормалният болничен живот си тече. Само в станция „Бърза медицинска помощ“, в операционните и реанимационното отделение напрежението расте с всяка измината минута. Обстановката наподобява боен медицински пункт — ред, дисциплина, високо съзнание. Цялата операция за спасяването на ранените в болницата се ръководи от тогавашния лекар д-р Митко Бозовски. Човек, както се казва, видял и патил, но с уверена твърда ръка и голям организационен талант. Тук са всички завеждащи отделенията, специалистите. И което рядко се случва между лекарите — всички са на едно мнение по отношение на болните. Никой не жали себе си, не гледа часовника. Първия и втория ден след катастрофата 18 души работят по 24 часа, че и повече.
Твърде често в ежедневието се случва да затворят крайно необходимия ви магазин или гише в някаква служба току пред очите ви. Работното време е свършило и край! В конкретния случай това звучи нелепо, нали! Не нелепост, а героизъм проявяват д-р К. Енчев, д-р Адриян Атанасов, д-р Румен Стоянов, сестрите Тодорка Бенева, Атанаска Николова, Пенка Маринова, Иванка Вакилева, санитарките Стоянка Главчева, Люба Цанова, шофьорите Ваню Цветков, Никола Колев и други. Колко чудесни хора се налага понякога да бъдат откривани зад „и други“! Нищо извършено не е отишло напразно. От 19 ранени, повечето от които в критично състояние, 18 излизат от болницата без опасност за живота им…
Това е само една страница от хрониката на болничното ежедневие. Дали е само ежедневие? Защото двадесет и четирите часа в Ботевградската болница на практика не могат да се разделят на ден и на нощ. И това прави впечатление може би само на гостите. Затова пред входа на болницата е поставен паметен знак, на който пише: „Построена през 1977 година от ботевградската общественост в знак на признателност към хуманния труд на здравния работник.“ Не зная другаде у нас да има такъв надпис.
Деветдесет години са и много, и малко. Ветераните на ботевградската болница все още се вълнуват от борбата със заразните болести, с туберкулозата. В техните спомени акцентът пада върху победата срещу въшките, върху създаването на отходни места по домовете, ако щете. С чувство на гордост разказват, че се снабдили с микроскоп и че дезинфекционната машина работи успешно.
Хората са прави за себе си. В Ботевград днес обсъждат програмите, по които трябва да работят компютрите в електронноизчислителния център на болницата, усъвършенствуват хемодиализата. И ако искаме да поставим последния щрих от образа на величавия прелом, трябва да отделим взора си от трепкащите очи на мониторите и да се вслушаме в… забележката, отправена към един участъков терапевт в поликлиниката: „Колега, защо нарушихте графика и приемате пациента с 10 минути закъснение?…“
На тръгване се разходих из парка на болницата. Хубав парк, не ще и дума. Един сребрист бор е изправил стройна снага в него. На малка плоча е написано, че е засаден лично от другаря Тодор Живков при откриването на болницата. А недалеч от бора растат рози. Неволно си помислих, че има нещо символично в това, че и борът, и розите се намират под прозорците на родилното отделение, където започва животът на най-малките граждани на Ботевград. А новият живот винаги се нуждае от уханието на рози, от бащинската закрила на борове и от вярата в бъдещето — всепобеждаващата вяра на априлската пролет!
1981 г.
Наниз от златици
Читателски писма! Колко пъти сме намирали в тях отговор на много въпроси. Като птиче ято са те. Съберат се и прелитат, прелитат. Не минава ден да не долети някое ято. И затова не се подвоумих. Обърнах се за съдействие към писмата. И нанизах от тях наниз, наниз от златици. Чист и неподправен, като благородния метал, наниз — откровения от мисли и чувства на стари и млади…