За Япония — като за Япония

Докато гледах тъй от високото Токио, се изморих. Опитах се да си представя какво правят петнайсетте милиона японци в този момент. Самата идея да си представиш какво може да правят петнайсет милиона души едновременно, е глупост. Глупост, но от тази глупост заболявам винаги, когато се кача на високо и от там поискам да погледна един град. Тази болест ме е хващала и неведнъж и в София, като се кача на Копитото, като седна в ресторанта и си поръчам една ракия. Ха гледай сега оттам, от високото, какво правят долу тия близо милион българи, над които е прострял ръкав кремиковският пушек — спят ли, любят ли се, раждат ли се, умират ли, карат ли се, мечтаят ли? Гледаш го града, свети с милиони очи срещу тебе и ти се опитваш да прочетеш чувствата на тия очи, да ги разприказваш, нещо от тях да узнаеш за хората, които се крият отдире им… Изобщо, гледането на хората отвисоко, отгоре, е стар човешки мерак. Трънчанинът Генади Милованов казваше, че не може да гледа на хората по земята, освен от недостроен комин. Затова кой какво прави, той строи комини. И отгоре ни гледа как ние, хорицата, щъкаме долу, как всеки от нас си бута количката — едни насам, други нататък, как един си бръкнал в джобовете, лапнал си цигарата и ходи като изтървана гемия — иде донякъде, върне се, бръкне си в носа, почопли го, тръгне на друга страна. Пак иде донъкъде, пак срещне някого, извади ръка от джоба си, подаде я. Оня я поеме, подържи я малко, над главите им се вие дим от цигара, върви димът нагоре, накъм бай Генади, но на определена височина излезе вятър, попилее дима и той не може да стигне до носа на трънчанина. Ония долу постоят, постоят, па току пак тръгнат — кой с ръце в джобовете, кой с ръце на кръста. Щото има хора и тъй се раждат: едни с ръце за телефон или писалка, която знае да пише „да“ или „не“, или с ръце на кръста, което ще рече — късметлии хора, опекли си питката още в родилния дом. Зд такива винаги има бройка, стане ли дума за работа, те тъй се раждат — с бройката си. За такива винаги има и карта за почивка, стане ли август, винаги има място в делегация, стане ли дума за командировка в чужбина. Тия тъй си ходят по земята — с командировъчното в малкото джобче. Гледа бай Генади отгоре на народа, който си тика количката, както е рекла циганката, па току хване мистрията и пак емне комина. Щото, неговата трънска циганка тъй е рекла, когато се е родил — за тогова комъндировъчно и писалка няма, за тогова има само мистрия и комин. И бай Генади си е доволен от своята циганка. Строи си горе на високото и си гледа хората, които, както казахме, щъкат долу ситни, малечки, дребосък, а той е нависоко, между земята и господа.