Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Сержант, няма никакви доказателства за това.
— Аз не мога да кажа, сър. Не ги разбирам тия работи. А за доказателствата не съм толкоз сигурен — в гласа на Колън се промъкна кротка опърничавост. — Нали си има оня меч, пък и рожденото му петно е като корона и… Добре де, всички знаят, че той е кралят. Щото е обладателен… уф, не, обаятелен.
„Обаятелен — повтори на ум Ваймс. — О, да! Керът просто излъчва обаяние. Прави нещо с главите на хората. Би могъл да убеди и разярен леопард да се опомни, да си предаде зъбите на съхранение и да се заеме с общественополезен труд. И дори няма да забележи, че с това само ще отрови още повече живота на самотните старици.“
Ваймс нямаше доверие в обаянието.
— Фред, повече никакви крале в тоя град!
— Тъй вярно, сър. Впрочем Ноби се появи най-сетне.
— Фред, този ден е потръгнал от зле на по-зле.
— Сър, ама нали щяхте да го дъвчете за всички ония погребения…
— Е, да, животът продължава, работата — също. Добре, върви му кажи да се качи при мен.
Ваймс замалко остана сам. Повече никакви крале… Ваймс трудно би обяснил защо трябва да е така, защо идеята за крал на трона го вбесява дори в костния мозък. В края на краищата мнозина от Патрициите са били по-лоши от какъвто ще да е монарх. Да, обаче бяха такива.. някак си…равноправни с другите. А Ваймс започваше да скърца със зъби тъкмо от измишльотината, че кралете са друг вид човеци. Висша форма на живот. Едва ли не вълшебна. Ха, нямаше как да отрече, че тези глупости съдържат нещо като магия. Анкх-Морпорк и досега беше изпъстрен с „Кралско“ това и „Кралско“ онова, а разни съсухрени старчета още получаваха по няколко пенса седмично, за да вършат безсмислици — Главният кралски пазител на ключовете или Кралският пазител на скъпоценната корона, макар че отдавна нямаше ключове, особено пък корона.
Монархията беше като бурените. Плеви ги колкото си щеш, но корените остават под земята и са готови да избуят отново.
Приличаше до известна степен на хронично заболяване, сякаш и най-умният човек има малко бяло петънце в главата си, на което е издълбано: „Крале. Страхотна идея!“ Който и да бе сътворил човечеството, не си бе изпипал работата докрай, защото хората твърде лесно се прегъваха в коленете.
На вратата се почука. На теория в такъв звук не би трябвало да се долавя нещо подмолно, обаче го имаше. Тези трептения на въздуха подсказваха на подсъзнанието, че чукащият, ако не му бъде отворено, сам ще се вмъкне. След това ще свие всичко за пушене, оставено без надзор наоколо, ще прочете каквито документи му попаднат пред очите, ще отвори някое и друго чекмедже и ще надигне за бърза глътка първата бутилка с алкохол, която му се изпречи. Въпросната особа обаче не би стигнала до тежко престъпление, защото не е криминално настроена, а върши дребните гадости така, както невестулката освирепява — такава си й е природата. Иначе казано, в това почукване на вратата имаше скрити дълбини.
— Влез, Ноби — уморено подвикна Ваймс.
Ефрейтор Нобс се вмъкна предпазливо. Една от особените му дарби бе да се вмъква и право напред, а не само странично.
Отдаде чест непохватно.
У ефрейтор Нобс има нещо абсолютно неподатливо, помисли си Ваймс. Дори Фред Колън се приспособи към новото положение на Градската стража, но нищо не би могло да промени Ноби.
— Слушай, Ноби…
— Да, сър?
— Ъ-ъ …я седни.
Ефрейтор Нобс се настрои подозрително. Ако началството щеше да го дъвче, разговорът не би трябвало да започне така.
— Ами… Сър, Фред ми каза, че искате да ми кажете нещо за неявяването на работа…
— Това ли съм щял да ти казвам? А, да. Ноби, признай честно — на колко погребения на свои баби си бил досега?
— Ъ-ъ… На три — смънка Ноби неловко.
— Как тъй три?
— Ами първия път излезе, че бабчето не било съвсем умряло.
— Тогава защо ползваш толкова често извънредни почивки?
— Не ми се ще да ви кажа, сър…
— Защо?
— Ами ще побеснеете, сър.
— Може би — въздъхна Ваймс. — Но въображението не ти стига да познаеш какво ще те сполети, ако не ми кажеш…
— Ами, сър, всичко е заради ония празненства по случай тристагодишния юбилей, дето ще го честваме…
— Продължавай.
Ноби си облиза устните.
— Не ми се щеше да искам отпуск заради туй, щото Фред разправя, че се наежвате от такива истории. Но… нали знаете, че съм в едно дружество, сър…
Ваймс закима.
— Знам, знам — клоуните, които се труфят в пъстри дрешки и разиграват древни сражения с тъпи мечове в ръце.