В планината всичко е спокойно

Япончето продължи да тича. Барън свали колта, за да види как онзи се метна в едни храсти.

— По дяволите! — рече. — Не го уцелих. — Бързо ме погледна, а после отмести очи. — Но той няма къде да иде и няма с какво да избяга. С тия къси крачета не може да прескочи и шишарка.

— Имаше пистолет — рекох. — Под лявата си мишница.

Барън поклати глава.

— Не. Забелязах, че кобурът му е празен. Сигурно Лудърс му го е взел. Май е смятал да го застреля, преди да тръгне.

В далечината блеснаха фарове и осветиха прашния път.

— Защо ли Лудърс толкова се разкисна?

— Предполагам, че гордостта му бе наранена — замислено отвърна Барън. — Организатор от такава висока класа, сгащен на Тясно от две дребни човечета като нас.

Заобиколихме хладилния вагон. Отзад беше паркирана голяма нова двуместна кола. Барън се приближи и отвори вратата. Автомобилът на пътя вече беше съвсем близо. Той зави и фаровете му осветиха другия. Барън го гледа известно време, после яростно затръшна вратата и се изплю.

— Кадилак — рече. — Червени кожени седалки и куфари отзад. — Отвори отново и освети таблото. — Колко е часът?

— Два без дванайсет — отвърнах.

— Този часовник не е с дванайсет и половина минути назад — ядосано каза. — Тук сгреши. — Обърна се да ме изгледа, като бутна шапката си назад на тила. — По дяволите, ти си я видял паркирана пред „Индианската глава“!

— Вярно.

— А аз си помислих, че се опитваш да хитрееш.

— Вярно.

— Синко, следващият път, когато почти се стигне да ме застрелят, можеш ли така да наредиш нещата, че да си някъде наоколо?