Дванайсет странстващи разказа
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дванайсет странстващи разказа». Краткое содержание книги:
На четвъртия ден вдигна андалуската, която чистеше къщата. „Господарят не е тук“ — каза тя с вбесяващо безразличие. Сатурно не се сдържа и попита там ли е госпожица Мария.
— Тук не живее никаква Мария — отговори жената. — Господарят не е женен.
— Зная — подметна той. — Не живее, но ходи понякога, нали?
Жената се ядоса.
— Но кой идиот се обажда?
Сатурно затвори. Прие отрицанието на жената като ново доказателство за това, което за него не бе подозрение, а жестока истина. Изгуби контрол над себе си. Следващите дни звъня по азбучен ред на всички познати в Барселона. Не научи нищо ново и всеки разговор го правеше по-нещастен, защото ревнивите му бълнувания бяха известни сред заклетите бохеми от la gauche divine и те отговаряха с шеги, които само разгаряха страданието му. Чак тогава разбра, че е сам в този красив, призрачен и недостъпен град, където никога нямаше да бъде щастлив. На сутринта нахрани котката, хвана се за сърцето да не умре и твърдо реши да забрави Мария.
Минаха два месеца, а Мария още не беше свикнала с живота в санаториума. Хапваше от затворническия порцион колкото да не умре от глад, с приборите, закачени с верига за грубата маса, и с поглед, впит в портрета на генерал Франсиско Франко, който председателстваше зловещата средновековна трапезария. В началото се съпротивляваше срещу тъпото еднообразие на каноническите часове за утренна, обедна, вечерня и другите църковни служби през по-голямата част от времето. Отказваше да играе на топка във вътрешния двор и да работи в ателието за изкуствени цветя, където група затворнички се трудеха с безумно старание. През третата седмица започна постепенно да се приобщава към живота в манастира. В края на краищата, казваха лекарите, всички започват така и рано или късно влизат в колектива.
Първите дни една надзирателка й продаваше цигари на баснословни цени, но липсата им отново започна да я тормози, щом се свършиха малкото й пари. Залъгваше се с цигари от вестникарска хартия, които някои затворнички свиваха от фасовете, изхвърлени на боклука, защото страстта към цигарите бе станала толкова голяма, колкото желанието й да се обади по телефона. По-късно започна да прави изкуствени цветя и спечелените дребни песети й донесоха кратко облекчение.
Най-тежка беше самотата на нощите. Много затворнички оставаха будни като нея в мрака, но не смееха да мръднат, защото нощната надзирателка бдеше зад вратата, заключена с верига и катинар. Една нощ Мария прошепна отчаяно към леглото на съседката си:
— Къде сме?
Тъжният и ясен глас на жената отвърна:
— На дъното на ада.
— Казват, че тази земя е на маврите — отекна един по-далечен глас в тишината на спалнята. — Сигурно е вярно, защото през лятото, когато има луна, се чува как кучетата лаят към морето.
Веригата издрънча в халките като котва на галеон и вратата се отвори. Жената-цербер, единственото същество, което изглеждаше живо във внезапно настъпилата тишина, започна да се разхожда от единия до другия край на помещението. Мария се уплаши, само тя знаеше защо.
Още първата седмица в санаториума нощната надзирателка без заобикалки я покани да спи с нея в служебната стаичка. Отначало й предложи обикновена сделка: размяна на любов срещу цигари, шоколад или какво да е друго. „Ще имаш всичко — молеше трепереща тя. — Ще бъдеш царица.“ Мария отказа и надзирателката смени подхода. Пъхаше й любовни бележки под възглавницата, в джобовете на халата, на най-неочаквани места. Бяха послания със сърцераздирателна настойчивост, способна да трогне и камък. Мина повече от месец и тя изглеждаше примирена с поражението, когато стана инцидентът в спалнята.
Надзирателката се убеди, че всички затворнички спят, приближи до леглото на Мария и зашепна нежно в ухото й всякакви неприлични думички, като целуваше лицето, вцепенената от ужас шия, замръзналите ръце, изтощените бедра. Накрая реши, че Мария не е парализирана от страх, а от удоволствие, и си позволи да отиде по-далеч. Мария я зашлеви с опакото на ръката и я запрати до съседното легло. Надзирателката се изправи бясна сред крясъците на събудените затворнички.