Проклятието

Джек поглъщаше багрите и звуците, докато вървеше из фоайето. Около него

гъмжеше от всякакви раси, националности, възрасти, форми и размери. Вляво, под един

свод видя малък овален надпис, който гласеше: “Пийкок Али”.

Влезе и се вторачи в лицата на посетителите. Всички изглеждаха заможни и се

чувстваха непринудено. Усети, че мястото му не е тук. Чувстваше се като изложен на

показ. Може би сгреши...

– Желаете ли да седнете, сър?

Управителят на заведението стоеше до него и го гледаше. Акцентът му беше

френски с лек нюанс на бруклински.

–така мисля. Трябваше да се срещна с една жена. Облечена е в бяло и...

Очите на мъжа светнаха.

– Тя е тук! Елате!

Джек тръгна след него, като се чудеше как е разбрал кого търси. Минаха покрай

редица сепарета, във всяко от които имаше диван, кресла и маса за коктейли.

Приличаха на холове. На стените имаше картини, които добавяха романтика към

уютната атмосфера. Завиха към дъното на коридора и Джек я видя.

Тогава разбра защо управителят изобщо не се поколеба. Колабати сякаш беше

единствената жена в заведението.

Седеше сама на дивана, събула обувки и свила крака под себе си, все едно си беше

вкъщи и слушаше класическа музика. В ръката си държеше винена чаша, пълна до

половината със светлокехлибарена течност. Много приличаше на Кузум, но беше по-

млада, около трийсет годишна. Имаше искрящи черни бадемови очи, едри скули и

изящен нос, на който имаше дупчица за скъпоценен камък, и гладка шоколаденокафява

кожа. Косите й също бяха черни, разделени на път по средата и къдрави около ушите и

тила. Старомодна прическа, но й отиваше. Устните й бяха сочни и тъмночервени. А

бялата дреха подчертаваше смуглата й кожа.

Но най-важното беше огърлицата. Железният накит с двата жълти камъка по

средата не оставяше никакво съмнение за самоличността й.

Колабати протегна ръка.

– Приятно ми е да се запознаем, Джек.

Гласът й беше звучен, а усмивката - толкова лъчезарна и спокойна, че дъхът ти

секваше. Наведе се напред и гърдите й изпъкнаха под тънкия плат на роклята. Колабати

изобщо не се съмняваше кой стои пред нея.

– Мис Бахти - рече Джек и стисна ръката й.

Ноктите й бяха тъмночервени като устните, а мургавата й кожа - мека и гладка като

полирана слонова кост. Джек онемя. Трябваше да каже още нещо.

– Радвам се, че не сте изгубила огърлицата си.

– О, не. Моята е на мястото си.

Тя пусна ръката му и посочи възглавницата до себе си.

– Елате. Седнете. Имаме да говорим за много неща.

Очите й бяха умни и интелигентни, сякаш бе събрала в едно всички чудеса на

расата си и непреходната й култура.

Управителят на заведението не повика сервитьор, а стоеше мълчалив, докато Джек

заемаше мястото си до Колабати. Вероятно беше много търпелив, но Джек забеляза, че

не откъсваше очи от индийката.

– Какво ще желаете за пиене?

Джек погледна чашата на индийката.

– Какво е това?

– Вино.

Пиеше му се бира, но заведението беше твърде изискано.