Произход

— Ти… — Той се затичва, за да ме догони. — Успяваш да го подушиш оттук?

— Аха… — Преглъщам и отстъпвам малко. — Ти не можеш ли?

По лицето му е изписана неувереност.

— Ами… ако обещаеш да не будиш всички…

— Заклевам се.

— Е… добре. — Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.

Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.

Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.

— Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.

— Ти си буден — казвам аз.

— Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. — Той поглежда към Алай.

Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.

— Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.

Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.

— Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.

— Аз виждам ягуар всеки ден — казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.

— Това е нечувано — поклаща глава момчето. — В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.

— Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.

Ейо се разсмива кратко.

— Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.

— Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.

— Аз не съм невеж — възразява Ейо. — Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.

— Баща ти?

— Той е учен като теб, в Литъл Кейм.

— Наистина ли? — Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… — Кой е той? Как се казва? — Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.

— Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.

— Как изглежда?

Ейо вдига рамене.

— Грозен като всички учени.

Намръщвам се.

— И аз ли съм грозна?

— Разбира се — казва той, загледан в селото.

Усещам как почервенявам от гняв.

— Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… — Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. — Аз съм перфектна.