Историята на О

Първата трудност, с която се сблъскала О, била в работата й. Трудност е пресилено да се каже. Удивление би било по-точно. О работела в отдела за мода на една фотографска агенция. Това ще рече, че в студиото, където трябвало да позират с часове, тя правела снимките на най-нестандартните и най-хубавите момичета, подбрани от модистите, за да красят моделите им. Учудили се, че О удължила ваканцията си до късна есен и така се наложило да отсъствува тъкмо по времето на най-усилената работа, когато излизала новата мода. Но това не било още нищо. Учудили се най-вече, че била толкова променена. От пръв поглед не можело да се каже в какво точно, но се чувствувало въпреки това и колкото повече я наблюдавали, толкова повече се убеждавали. Стойката й била по-изправена, погледът по-ясен, но това, което правело най-силно впечатление, били съвършената й неподвижност и премерените й движения. Тя и по-рано се обличала строго, както се обличат момичетата, които работят, когато работата им си прилича с тази на мъжете, но колкото и ловко да го правела, дори само поради факта, че дрехите и накитите били основно занимание и призвание на другите момичета, които сами били обект на работата й, те не закъснели да забележат нещо, което би минало незабелязано в очите на други, но не и в техните. Пуловерите, които носела на голо и които тъй нежно очертавали гърдите — Рьоне в края на краищата дал позволение за пуловерите — плисираните поли, които тъй лесно литвали, започвали малко да приличат на дискретна униформа, толкова честа О ходела облечена с тях. „Твърде младежко облекло“ — казала й един ден насмешливо една руса зеленоока манекенка с високи скули и загорял цвят на лицето като у славяните. „Само че — добавила тя — грешите, че носите ластични жартиери, ще си повредите краката.“ Работата е там, че пред нея О по невнимание седнала малко бързичко напреко върху облегалката на едно голямо кожено кресло; при това движеше полата й литнала нагоре. Високото момиче зърнало блесналото за секунда голо бедро над навития чорап, който покривал коляното, но спирал малко по-нагоре. О я видяла как се усмихва с такова любопитство, че се запитала какво ли си е помислила на момента и дали не е разбрала. Тя изтеглила чорапите си един след друг, за да ги опъне още повече, което било по-трудно, отколкото когато стигали до средата на бедрото, и отвърнала, сякаш за да се оправдае пред Жаклин: „Така е по-практично“. „Зависи за какво“ — казала Жаклин. „Не обичам коланите“ — отвърнала О. Но Жаклин не я слушала и съзерцавала железния пръстен.