Падане

— Това ли е колата ви? Сега как ще стигнете до нея?

— Тя е. Ако бях момче от банда, щях да взема стълбата, която така любезно сте оставили до стената. Но катеренето на влизане ми беше достатъчно. Надявам се просто да отключите катинара и да ме пуснете да изляза.

Тя се усмихна обезоръжаващо. Няколко кичура от грижливо прибраната й коса се бяха освободили и се спускаха непокорно покрай лицето й.

— За съжаление нямам ключ за тази врата. Не бих имала нищо против да ви видя как се катерите, но вместо това мога просто да ви закарам през предния изход.

— Звучи добре.

Той седна отпред до нея и излязоха през портала на „Удман“.

— Кой е Рико? — попита Бош.

— Нощният ни пазач — отвърна Стоун. — Работи от шест вечерта до шест сутринта.

— От квартала ли е?

— Да, но е добро момче. Имаме му доверие. Ако се случи нещо или някой реши да се прави на интересен, веднага се обажда на мен или на директорката.

— Добре.

Продължиха по алеята и спряха зад колата му.

— Проблемът е, че контейнерът е на колела — каза тя. — Можем да го избутаме от оградата, но те ще го върнат обратно.

— Не можете ли да направите вратата по-широка и да държите контейнера от другата страна?

— Ако го включим в бюджета, след три години може и да го одобрят.

Бош кимна. Всяка бюрокрация се оправдаваше с кризата.

— Тогава кажете на Рико да махне капака. Така няма да има върху какво да се качват. Може да свърши работа.

Тя кимна.

— Заслужава си да опитаме.

— И продължавайте да карате Рико да ви изпраща.

— О, правя го. Всяка вечер.

Той кимна и сложи ръка на дръжката. Реши да послуша инстинкта си. Не беше видял халка на пръста й.

— Накъде сте, на север или на юг?

— На юг. Живея в Северен Холивуд.

— Аз пък отивам към „Джери Дели“ да взема супа за дъщеря ми. Искате ли да се срещнем там и да хапнем нещо?

Тя се поколеба. Той виждаше очите й на слабата светлина от таблото.

— Детектив…

— Можете да ме наричате Хари.

— Хари, не мисля, че идеята е особено добра.

— Сериозно? Защо? Имам предвид само един бърз сандвич. Трябва да занеса супата у дома.

— Ами защото…

Тя млъкна и се разсмя.

— Какво?

— Не знам. Няма значение. Добре, ще се видим там.

— Разбрано. В такъв случай до скоро.

Слезе от колата й и се качи в своята. През целия път до заведението поглеждаше в огледалото. Тя го следваше и той почти очакваше да я види как променя решението си и рязко завива.

Тя обаче не го направи и не след дълго двамата седяха един срещу друг в едно сепаре. В добре осветеното заведение той за първи път успя да разгледа очите й. В тях имаше тъга, която не бе забелязал досега. Може би от работата. Тя се занимаваше с най-нисшите форми на човешкия живот. Хищниците. Онези, които се възползват от по-малките и по-слабите. Онези, които нормалните хора не можеха да понасят.